След петдесет: Историята на една жена, която се осмели да обича отново

— Мамо, ти сериозно ли? — гласът на дъщеря ми Елица трепереше от възмущение. — На тези години да започваш с такива глупости? Какво ще кажат хората?

Седях на кухненската маса, пръстите ми нервно играеха с чашата чай. Вече беше късна есен, прозорецът беше замъглен от дъха ми, а навън дъждът барабанеше по ламаринената козирка. Сърцето ми биеше лудо, сякаш бях отново на осемнайсет.

— Ели, не съм престанала да бъда човек само защото съм майка ти — прошепнах. — И аз имам право на щастие.

Тя се изсмя горчиво:

— Щастие? С кого? С този… този Петър? Той е с десет години по-млад от теб! И разведен! Какво ще кажат съседите? Как ще гледаш в очите баща ми, ако го срещнеш на пазара?

Погледнах я — толкова млада, толкова сигурна в правилата на света. Не знаеше още колко лесно тези правила се чупят, когато животът те удари неочаквано.

Историята започна преди шест месеца. Бях на опашката за хляб в кварталната фурна, когато Петър се появи зад мен. Познавах го бегло — живееше в блока отсреща, винаги усмихнат, винаги с някоя шега на уста. Този ден обаче видях в очите му нещо различно — тъга, която разпознах веднага. И аз я носех в себе си от години.

— Госпожо Мария, как сте днес? — попита той и ми подаде пакетче с топли кифлички.

— Добре съм, благодаря… — отвърнах смутено.

— Знаете ли, понякога човек има нужда просто да поговори с някого — каза тихо той.

Така започна всичко. Първо — невинни разговори на пейката пред блока. После — разходки в парка, смях и споделени тайни. За първи път от години се чувствах жива. С Петър говорех за всичко — за разочарованията, за мечтите си, които бях заровила дълбоко под купчината от задължения и грижи.

Когато ми призна, че ме харесва, се изплаших. Не от него — от себе си. От това колко силно исках да бъда обичана отново. От това колко много ме беше страх да не изгубя уважението на децата си.

— Мамо, ти не мислиш за нас! — крещеше синът ми Калоян по телефона. — Какво ще кажат хората? Ще ни сочат с пръст!

— Калояне, аз цял живот мислех само за вас. Сега искам малко да помисля и за себе си — отвърнах тихо.

Той затвори без да каже довиждане.

Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми. Веднъж чух как леля Сийка казва на другите:

— Мария съвсем изперка! На тия години любов ще си играе! Срамота!

Петър усещаше напрежението.

— Ако искаш… можем да спрем — каза ми една вечер, докато вървяхме край езерото в Южния парк. — Не искам да ти причинявам болка.

Погледнах го през сълзи:

— Не ти ми причиняваш болка. Болката идва от това, че цял живот съм живяла за другите. А сега… за първи път искам да живея за себе си.

Той ме прегърна силно. В този момент разбрах — няма връщане назад.

Децата ми не говореха с мен седмици наред. Коледата мина в тишина — само аз и Петър, двама души, които се опитват да намерят мястото си в свят, който не ги разбира.

Понякога нощем лежах будна и се питах: заслужава ли си? Дали не съм егоистка? Дали не ги предавам?

Една вечер Елица дойде у дома неочаквано. Очите ѝ бяха зачервени.

— Мамо… — прошепна тя. — Извинявай. Просто… страх ме е да не те изгубя. Татко още страда за теб. А ти… ти си различна напоследък.

Прегърнах я силно:

— Не ме губиш, Ели. Просто се намирам отново.

С времето децата ми започнаха да приемат Петър. Не беше лесно — имаше много сълзи, много тежки думи. Но видяха, че съм щастлива. Че вече не съм онази уморена жена със сенки под очите.

Сега седя на балкона с чаша кафе и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Петър до мен чете вестник и от време на време ме поглежда с усмивка.

Питам се: колко често жените като мен избират да мълчат и да се примирят? Колко често жертваме себе си заради чуждите очаквания?

А вие… бихте ли имали смелостта да изберете собственото си щастие?