Достатъчно! Домът ми не е хотел: Историята на едно българско семейство и границите
— Не мога повече! — изкрещях, докато вратата на банята се затръшна зад гърба ми. В коридора се чуваха гласовете на братовчед ми Петър и жена му, които спореха къде са им четките за зъби. В хола майка ми вече беше разпънала походното легло за леля Снежа, а децата ми се опитваха да си намерят място между куфарите и торбите с храна. Беше неделя сутрин, а аз се чувствах като камериерка в собствената си къща.
Казвам се Марияна. На 42 години съм, живея в Пловдив с мъжа си Ивайло и двете ни деца — Калина и Борис. Откакто се помня, домът ни беше отворен за всички — роднини от селото, приятели от университета, познати на познати, които идват „само за една нощ“. Винаги съм вярвала, че така трябва — българското гостоприемство е свято нещо. Но с годините това гостоприемство започна да ме задушава.
— Мамо, кога ще можем пак да гледаме филм в хола? — попита Калина с тъжен глас, докато се опитваше да си намери място на дивана между купчините дрехи.
— Скоро, миличка — излъгах я, макар да знаех, че „скоро“ е дума без срок в нашия дом.
Ивайло ме погледна с онзи поглед, който казваше всичко без думи. Знаех, че и той е уморен — от шумотевицата, от вечните гости, от липсата на лично пространство. Но никога не се оплакваше. „Това е нашият живот“, казваше той, „така сме възпитани.“
Вечерта, когато всички вече спяха, седнахме на балкона. Ивайло запали цигара, а аз гледах към светлините на града.
— Мислиш ли, че прекаляваме? — прошепнах.
— Не знам — отвърна той. — Но вече не се чувствам у дома си.
Тези думи ме удариха като шамар. За първи път си позволих да помисля, че може би не съм добра домакиня, а просто позволявам на всички да прекрачат границите ми. Но как да кажа „не“ на майка си, която идва „само за три дни“, а остава по две седмици? Как да откажа на братовчедката, която няма къде да спи в Пловдив, защото „вие сте си наши хора“?
На следващия ден, докато приготвях закуска за осем души, чух как Петър се кара на жена си:
— Защо не си прибра чорапите? Тук не сме в хотел!
И тогава избухнах.
— Не сте в хотел, но се държите така! — изкрещях. — Това е нашият дом! Искам малко спокойствие, малко лично пространство! Не мога повече!
Всички замлъкнаха. Майка ми ме погледна с укор.
— Марияна, какво ти става? Ние сме ти семейство!
— Точно защото сте ми семейство, ви моля да ме разберете! — гласът ми трепереше. — Не мога да живея повече така. Децата ми нямат място да играят, Ивайло не може да си почине, аз не мога да дишам!
Леля Снежа се разплака. Петър мълчеше. Майка ми стана и излезе на терасата.
Останах сама в кухнята, с чувство на вина, което ме изгаряше отвътре. Но за първи път от години почувствах и облекчение. Бях казала истината.
Вечерта майка ми дойде при мен.
— Може би си права — каза тихо. — Но знаеш ли колко е трудно да си самотен? Аз идвам тук, защото ми липсвате. А и на село е толкова пусто…
Прегърнах я. Разбрах я, но знаех, че трябва да намеря баланс между нейната нужда от близост и нашата нужда от спокойствие.
Седнахме с Ивайло и децата и поговорихме открито. Решихме да въведем правила — гостите да идват само с предварителна уговорка, да остават не повече от три дни, а през уикендите домът да е само за нас. Беше трудно — някои се обидиха, други се отдръпнаха. Майка ми започна да идва по-рядко, но когато беше тук, времето ни заедно беше по-ценно.
Петър ми се обади след месец.
— Марияна, извинявай за всичко. Разбрах, че и аз трябва да си подредя живота. Благодаря ти, че ми отвори очите.
Сега, когато седим с Ивайло и децата на дивана и гледаме филм, усещам как домът ни отново е наш. Понякога ми липсва шумът и смехът на голямото семейство, но знам, че направих правилното нещо.
Питам се: Колко от нас жертват себе си в името на традицията и кога идва моментът да кажем „стига“? Може ли домът да бъде истински дом, ако не е и нашето убежище?