„Техните имоти, нашият кредит” – Моята битка за дом и семейство в сянката на богатите свекъри

– Пак ли ще говорим за това, Мариела? – гласът на Петър трепери, докато слага чашата с чай на масата. – Казах ти, че не искат да се месят.

Седя срещу него, стиснала ръце в скута си, и усещам как гневът ми се надига като вълна. Малката ни кухня мирише на евтин хляб и вчерашна леща, а през прозореца се вижда сивият блок отсреща. В този момент ми се струва, че стените се приближават и ще ме смачкат.

– Не искат да се месят? – повтарям тихо, почти през зъби. – А когато купуваха апартамент на сестра ти, това не беше „месене“, нали? Или когато ти плащаха магистратурата в София?

Петър въздъхва тежко, избягва погледа ми. Знам, че го боли. Знам, че не е лесно да си между чука и наковалнята – между жена си и родителите си. Но вече не мога да търпя. Всяка вечер броим стотинките, чудим се как ще платим следващата вноска по кредита, а свекърва ми публикува снимки от новата им къща в Бояна и от уикендите им в Гърция.

– Мариела, моля те… – започва той, но аз го прекъсвам.

– Не, Петре! Този път ще ме изслушаш. Омръзна ми да се чувствам като просякиня в собственото си семейство! Твоите родители имат три апартамента, къща на морето и още какво ли не, а ние живеем под наем в тази дупка! Защо? Защо за нас няма помощ?

Той мълчи. Виждам как преглъща трудно. В този момент телефонът му звъни – майка му. Петър поглежда екрана, после към мен, сякаш търси разрешение да вдигне. Аз само кимвам с глава.

– Здравей, мамо… Да, добре сме… Не, още не сме намерили… Да, знам… – гласът му става все по-тих. – Не, няма нужда… Ще се оправим…

Затваря и оставя телефона на масата. Очите му са пълни със срам и гняв.

– Казаха ли нещо? – питам го.

– Само че трябва да сме търпеливи. Че всеки сам си гради живота. Че те са работили цял живот за това, което имат.

– А ние не работим ли? – избухвам. – Аз по цял ден търча между две работи, ти се прибираш уморен като куче… За какво? За да плащаме на някакъв алчен хазяин и да се чудим дали ще ни стигнат парите за детската градина на Дани?

Петър се изправя рязко.

– Мариела, не е толкова просто! Те са други хора. Не разбират…

– Не искат да разберат! – прекъсвам го. – За тях ние сме просто някакъв проект, който не се е получил както трябва. Сестра ти е перфектната дъщеря – с хубавия апартамент, с колата, с мъжа й адвокат… А ние сме…

– Не говори така! – гласът му трепери. – Не искам да се караме заради тях.

– А заради кого да се караме? – питам тихо. – Защо винаги трябва да се примиряваме? Защо нашето семейство е по-малко важно?

Той сяда обратно, скрива лице в ръцете си. В този момент осъзнавам колко сме уморени и двамата. Колко много ни е взела тази борба – не само парите, а и радостта, спокойствието, дори любовта.

Вечерта Дани идва при мен с рисунка – нарисувал е къща с голям двор и куче. Поглеждам го и сърцето ми се свива.

– Мамо, ще имаме ли някога такава къща? – пита ме с надежда.

Прегръщам го силно.

– Ще имаме, миличък. Обещавам ти.

Но вътре в мен нещо се чупи. Знам, че обещавам нещо, което може би никога няма да мога да изпълня.

На следващия ден отивам на работа с тежест в гърдите. Колежката ми Галя ме гледа загрижено.

– Пак ли не си спала? – пита тя.

– Не мога да спя… Всичко ми идва в повече. Кредитът, наемът, свекърите…

Галя въздиша.

– И ние сме така. Мъжът ми искаше да вземем заем от родителите му, но те казаха, че „не било редно“. А имат две празни жилища в центъра…

Поглеждам я и усещам, че не съм сама. Че не само нашето семейство е в този капан – между гордостта и нуждата, между очакванията и реалността.

Вечерта Петър се прибира късно. Сяда до мен на дивана.

– Мариела… Мислих много. Може би трябва да поискаме помощ още веднъж. Да поговорим с тях открито.

Поглеждам го уморено.

– А ако пак ни откажат?

Той свива рамене.

– Тогава ще знаем поне, че сме опитали всичко.

Седим дълго в тишина. Чувам как Дани диша спокойно в другата стая. Мисля си за всички семейства като нашето – които се борят за дом, за спокойствие, за малко сигурност. За всички нас, които живеем „на кредит“ – не само финансово, но и емоционално.

Понякога се чудя: Кога ще дойде денят, в който ще можем да бъдем просто щастливи? Дали някога ще спрем да броим стотинките и ще започнем да броим усмивките?