Свекърва съм, но не и баба: Историята на една разбита мечта

– Не искам да идваш повече без да си се обадила! – гласът на Ива трепереше, но очите ѝ бяха твърди като камък. Стоях на прага на апартамента им в Люлин, с торба домашни курабийки и нова кукла за Марияна, по-голямата им дъщеря. В този момент усетих как сърцето ми се сви – не от обида, а от безсилие.

Шест години чаках да стана баба. Шест години гледах как синът ми Петър и Ива живеят живота си, пътуват, работят, купуват си нова кола, а аз всяка Коледа се молех да чуя новината, че ще имам внуче. Когато най-накрая Ива забременя, бях най-щастливата жена на света. Купих бебешки дрешки, плетох одеялца, мечтаех как ще я люлея на ръце и ще ѝ разказвам приказки. Но още от първия ден Ива ме държеше на разстояние.

– Не искам никой да ми се меси! – каза тя, когато предложих да ѝ помагам с бебето. – Ще се справим сами.

Петър мълчеше. Виждах, че го боли, но не искаше да се кара с жена си. Аз се прибирах в нашия апартамент в Надежда и плачех. Мъжът ми, Иван, само поклащаше глава: „Остави ги, Мария. Младите са си такива.“

Годините минаваха. Марияна порасна, а аз я виждах само по празници. Когато се роди втората им дъщеря, Елица, вече бях свикнала с мисълта, че няма да бъда истинска баба. Но болката не намаляваше. Особено когато виждах как другите баби водят внучетата си в парка, как ги гушкат и им купуват сладолед.

Преди месец Ива ми се обади. Гласът ѝ беше уморен:

– Мария, ще започвам работа след седмица. Можеш ли да взимаш Марияна от градина? Елица ще е на ясла до 17:00, но Марияна трябва да я взимаме по-рано.

Сърцето ми подскочи от радост. Най-накрая! Ще бъда част от живота им! Съгласих се веднага. Още същия ден купих нова рокличка за Марияна и любимите ѝ бисквити.

Първият ден всичко мина добре. Марияна ме прегърна, разказа ми за новата си приятелка в градината. Разходихме се в парка, после я заведох у дома, където ѝ направих палачинки. Когато Ива дойде да я вземе, беше студена:

– Не ѝ давай толкова сладко. И не ѝ купувай дрехи без да питаш.

Опитах се да не обръщам внимание. Но всеки ден намираше за какво да ме упрекне – че съм ѝ вързала косата грешно, че съм ѝ позволила да гледа телевизия, че съм ѝ говорила за моето детство.

Един ден Марияна ми каза:

– Баба, мама каза да не ти казвам, ако нещо ме боли, защото ти ще се притесниш.

Почувствах се ненужна. Като призрак в собствения си живот.

Веднъж, докато чаках пред градината, чух две майки да си говорят:

– Тази баба Мария все е сама. Децата ѝ не я уважават.

Срам ме беше да вдигна глава.

Вкъщи Иван ме гледаше с тъга:

– Защо ти е всичко това? Остави ги да си живеят живота.

Но аз не мога. Не мога да приема, че съм излишна. Че съм просто някаква жена, която носи подаръци и слуша забележки.

Преди седмица Ива ми се обади ядосана:

– Марияна е казала в градината, че си ѝ разказвала за твоето детство по време на комунизма! Защо я занимаваш с такива неща? Остави я да бъде дете!

– Но това са спомени… – опитах се да обясня.

– Не искам повече да ѝ говориш такива неща! И ако още веднъж ѝ дадеш шоколад, ще намеря някой друг да я взима!

Затворих телефона и се разплаках. Защо е толкова трудно? Защо трябва да се чувствам виновна, че обичам внучките си?

Днес стоя пред празната детска площадка и гледам как другите баби играят с внучетата си. Чувствам се като чужденка в собствения си град. Питам се – къде сбърках? Дали съм прекалено настойчива? Или просто времената са други и бабите вече не са нужни?

Понякога си мисля – ако бях по-малко настоятелна, щях ли да бъда по-близо до децата си? Или просто никога нямаше да бъда истинска баба?

Кажете ми, вие какво мислите? Дали бабите вече нямат място в живота на младите семейства? Или просто аз не знам как да бъда баба в днешно време?