Невидима в собствения си дом: Историята на една българска майка

„Йорданке, къде са ми чорапите? Пак не мога да ги намеря!“ – гласът на Петър, съпругът ми, се разнася из апартамента, докато аз стоя в кухнята, с ръце потънали в сапунена вода. Не отговарям веднага. Вече знам, че ако не ги намери сам, ще ги намеря аз. Както винаги.

Дъщеря ми Мария влиза с трясък, хвърля раницата на пода и дори не ме поглежда. „Мамо, гладна съм! Има ли нещо за ядене?“ – пита тя, без да чака отговор, вече ровейки из хладилника. Синът ми Георги е затворен в стаята си, слуша музика и не излиза с часове. Понякога се чудя дали изобщо ме забелязва.

Седя на кухненската маса и гледам през прозореца към сивия двор. Всяка сутрин се будя преди всички, приготвям закуска, оправям дрехите им, тичам между работа и домакинство. А вечер, когато всички са у дома, се чувствам по-самотна от всякога. Вече не помня кога за последно някой ме попита как съм.

Петър работи много. Връща се късно, често уморен и раздразнен. Разговорите ни са кратки и повърхностни – „Как мина денят?“, „Плати ли сметките?“, „Утре ще закъснея.“ Понякога го гледам как седи пред телевизора с бира в ръка и се чудя дали още ме обича. Или просто сме свикнали да сме заедно.

Една вечер, докато мия чиниите, чувам как Мария говори по телефона с приятелка: „Майка ми? Ами тя си е вкъщи, както винаги…“ Гласът ѝ е безразличен, почти досаден. Сърцето ми се свива. Кога станах просто част от интериора?

Опитвам се да говоря с Петър. „Петре, мислиш ли, че нещо не е наред между нас?“ Той въздиша тежко: „Йорданке, уморен съм. Не започвай пак.“ Мълча. Не искам да го натоварвам още повече. Но вътре в мен се надига гняв – защо моите чувства винаги са на последно място?

Една неделя решавам да направя любимата им мусака. Слагам масата красиво, купувам цветя. Надявам се този път всички да седнем заедно. Но Георги излиза с приятели, Мария казва, че не е гладна, а Петър идва късно и претопля храната в микровълновата. Седя сама на масата и гледам празните столове.

Започвам да пиша дневник. Само там мога да кажа всичко, което ме боли. Пиша за това как се чувствам невидима, как копнея някой да ме прегърне просто така – без причина. Пиша за мечтите си – някога исках да стана учителка по литература, но животът ме завъртя между грижите за другите.

Една вечер Мария влиза в кухнята и ме заварва да плача тихо над тетрадката си. „Мамо, добре ли си?“ – пита тя плахо. За миг усещам топлина – може би все пак не съм напълно невидима. Но после тя се връща към телефона си и моментът изчезва.

Майка ми ми звъни често: „Йорданке, трябва да мислиш и за себе си! Не може само да даваш.“ Но как? Когато всички очакват от мен да съм винаги тук – готова, тиха, незабележима.

Една сутрин не ставам от леглото навреме. Оставям ги сами да се оправят. Петър нервничи: „Какво става с теб?“ Мария закъснява за училище. Георги забравя учебника си. За първи път от години те усещат липсата ми.

Вечерта Петър идва при мен: „Йорданке… извинявай. Май не съм бил много внимателен напоследък.“ Гледа ме несигурно. Не знам дали думите му са искрени или просто се страхува от промяната.

Започвам малко по малко да правя неща за себе си – записвам курс по рисуване в читалището, излизам на разходки сама в парка. Чувствам се жива отново. Семейството ми забелязва промяната – Мария започва да ме пита за картините ми, Георги понякога идва с мен на разходка.

Но вътре в мен остава страхът – дали ако спра да давам всичко от себе си, ще остана съвсем сама? Или най-накрая ще бъда видяна такава, каквато съм?

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Може ли една майка да бъде щастлива и обичана, без да жертва себе си напълно? Или невидимостта е цената на любовта в българското семейство?

Как мислите – възможно ли е една жена да намери себе си сред шума на чуждите нужди? Или винаги ще останем сенки в собствения си дом?