Когато истината боли: Приятелство, предателство и една детска тайна

— Не мога да повярвам, че точно сега ще се случи! — прошепнах на себе си, докато стисках ръката на Мария, най-добрата ми приятелка, която се гърчеше от болка на болничното легло в родилното отделение на Окръжната болница в Пловдив. Въздухът беше наситен с миризма на антисептик и страх. Часът беше три през нощта, а аз се опитвах да бъда силна за нея, макар че вътре в мен бушуваха собствени тревоги – мъжът ми, Петър, отново беше закъснял от работа и не ми беше писал цял ден.

— Дишай, Мария! Още малко! — насърчавах я, докато акушерката й казваше да напъва. След няколко минути всичко свърши – едно малко момиченце проплака за първи път. Сълзи потекоха по лицето ми – от радост и умора. Но когато видях бебето, нещо в мен се пречупи. Очите й бяха светлозелени – точно като на Петър. А на лявото й рамо имаше малък кафяв белег – същият като неговия, който винаги съм намирала за чаровен.

— Колко е красива! — възкликнах с пресилен ентусиазъм, но вътре в мен се надигаше паника. Мария ме погледна с благодарност и умора, а аз се опитах да не издам нищо.

Следващите дни минаха като в мъгла. Петър беше необичайно мил и внимателен, но аз не можех да спра да мисля за онзи белег и за очите на бебето. Всяка вечер лежах будна до него и се чудех: възможно ли е? Не, Мария никога не би направила такова нещо… Но Петър? Той винаги е бил харизматичен, лесно се сприятеляваше с всички… Но с най-добрата ми приятелка?

Една вечер, докато миех чиниите, не издържах повече.

— Петре, трябва да поговорим — казах тихо.

Той ме погледна изненадано:

— Какво има?

— Има ли нещо между теб и Мария? — думите излязоха по-рязко, отколкото исках.

Петър пребледня. За миг си помислих, че ще отрече, ще се засмее, ще ме нарече луда. Но той само наведе глава.

— Съжалявам… — прошепна той. — Беше само веднъж. Бяхме пияни… Не знаех как да ти кажа…

Светът ми се срина. Не можех да дишам. Изтичах в спалнята и затворих вратата след себе си. Сълзите ми не спираха цяла нощ.

На следващия ден Мария ми писа: „Моля те, прости ми! Не знаех как да ти кажа… Страхувах се да не те загубя.“

Не й отговорих. Седмици наред избягвах всички – Петър се изнесе при майка си, а аз останах сама в апартамента ни в Кючук Париж. Майка ми настояваше да се прибера при тях в Асеновград, но аз отказвах. Не можех да понеса съжалението в очите й.

Работата ми като учителка в местното училище стана единственото място, където можех да избягам от мислите си. Но дори там колежките шушукаха зад гърба ми – слуховете бързо се разпространяват в малкия град.

Една вечер Мария дойде пред входа ми. Стоеше под дъжда с бебето на ръце.

— Моля те, изслушай ме! — гласът й трепереше.

— Какво още има да кажеш? — попитах студено.

— Не исках да стане така… Бях объркана, самотна… Ти беше заминала за семинар във Варна, а Петър беше единственият човек, който ми помогна тогава… После всичко излезе извън контрол…

Гледах я – най-добрата ми приятелка от детството, жената, с която сме делили всичко – радости и болки. А сега между нас стоеше едно дете – плод на предателство.

— Това дете е твое семейство — казах тихо. — Но вече не мога да бъда част от него.

Мария заплака. Прегърна бебето по-силно и си тръгна.

Минаха месеци. Петър се опита да се върне при мен – обещаваше, че всичко ще бъде различно. Но аз вече не вярвах на обещания. Мария също не спря да пише – изпращаше снимки на малката Елица, молеше ме да я видя поне веднъж.

Една сутрин получих писмо от училището – трябваше да участвам в родителска среща за бъдещите първокласници. Когато влязох в залата, видях Мария сред родителите – държеше Елица за ръка. Очите на детето срещнаха моите – същите светлозелени очи като на Петър. Усмихна ми се плахо.

Сърцето ми се сви. Може би никога няма да простя напълно. Може би никога няма да забравя болката от предателството. Но животът продължава – с белези и със спомени.

Понякога се питам: Кога една истина е по-важна от любовта? И заслужава ли си понякога да простим, за да можем сами да продължим напред?