Падането на мама: Нощта, в която разбрах колко съм сама

„Паднах, имам нужда от помощ.“

Съобщението на майка ми изскочи на екрана в 22:47. Бях се сгушила на дивана с чаша чай, опитвайки се да се отпусна след поредния изтощителен работен ден. Пръстите ми се разтрепериха. Веднага ѝ звъннах, но никой не вдигна. В главата ми се завъртяха най-черните сценарии. Обух първите обувки, грабнах якето и излетях навън, без да заключа вратата.

Докато тичах по тъмните улици на квартал „Люлин“, вятърът ме шибаше по лицето, а сърцето ми биеше лудо. „Моля те, Господи, нека е добре“, повтарях си. Майка ми живее сама от години – след като татко почина, аз останах единствената ѝ опора. Но истината е, че често се чувствах като чужденец в собствения си живот – разкъсвана между работата, децата и нейните нужди.

Когато стигнах до блока ѝ, входната врата беше открехната. Втурнах се нагоре по стълбите – асансьорът отдавна не работеше. На третия етаж я намерих – седеше на пода до вратата на апартамента си, с разкървавено коляно и сълзи в очите.

– Мамо! – извиках и коленичих до нея. – Какво стана?

– Подхлъзнах се на стълбите… Опитах се да стана, но не можах… – прошепна тя и ме хвана за ръката.

В този миг усетих тежестта на годините ѝ. Ръцете ѝ бяха слаби, кожата – прозрачна като оризова хартия. Помогнах ѝ да стане и я въведох вътре. Апартаментът миришеше на старо и самота. На масата стоеше недопита чаша чай и разтворена кръстословица.

– Трябва ли да викаме линейка? – попитах я.

– Не… Само ме боли малко кракът… Ще мине… – опита се да се усмихне, но лицето ѝ се изкриви от болка.

Измих раната ѝ и ѝ сложих лед. Докато я превързвах, тя ме гледаше с онзи поглед, който помня от детството си – пълен с обич и вина едновременно.

– Не исках да те притеснявам… Знам, че имаш толкова много на главата си…

– Мамо, моля те! Ти си ми най-важната! – избухнах аз, но гласът ми трепереше.

В този момент телефонът ми иззвъня – беше съпругът ми, Димитър.

– Къде си? Децата питат за теб…

– При мама съм. Паднала е… Не знам кога ще се върна…

– Ама ти пак ли? Не може ли някой друг да я гледа? Все ти трябва да тичаш…

Затворих без да отговарям. Сълзите напираха в очите ми. Винаги беше така – между чука и наковалнята. Майка ми ме нуждаеше, а у дома ме чакаха две деца и мъж, който все по-често ме гледаше с укор.

– Защо плачеш? – попита тихо мама.

– Не плача… Просто съм уморена…

Тя протегна ръка и ме погали по косата.

– Помниш ли как като беше малка, ти пеех „Зайченцето бяло“, когато беше болна? Сега ти си тази, която ме крепи…

Седнах до нея на дивана. Прегърнах я силно и за миг си позволих да бъда дете отново.

– Мамо, страх ме е… Страх ме е, че един ден няма да мога да ти помогна… Че ще останеш сама… Че ще те изгубя…

Тя въздъхна дълбоко.

– Всички остаряваме, мило мое. Но ти не си сама. Аз винаги ще бъда с теб – тук – посочи сърцето ми.

Часовникът удари полунощ. Навън валеше ситен дъжд. В апартамента беше тихо, само тиктакането на стенния часовник нарушаваше тишината.

– Остани тази нощ при мен? – помоли ме тя.

– Разбира се.

Легнахме една до друга в старото ѝ легло. През цялата нощ слушах дишането ѝ и мислех за всички пропуснати моменти – за годините, в които бях твърде заета или твърде уморена да ѝ звънна; за празниците, които прекарвахме разделени; за думите, които никога не казахме една на друга.

На сутринта направих кафе и закуска. Майка ми изглеждаше по-добре – усмихваше се плахо и настояваше да не се тревожа толкова много.

– Ще се оправя, виждаш ли? Не съм толкова чуплива!

Но аз знаех истината – времето не прощава никому. И колкото повече се опитвах да балансирам между всички роли – майка, дъщеря, съпруга, служител – толкова повече усещах как се разпадам отвътре.

Когато тръгвах към вкъщи, тя ме изпрати до вратата и ме прегърна силно.

– Обичам те, мамо. Благодаря ти…

Вървях по улицата с усещането за празнота и вина. Колко още ще мога да бъда всичко за всички? Кога ще спра да се чувствам виновна – че не давам достатъчно на децата си, на мъжа си, на майка си… или на себе си?

Понякога се питам: има ли изобщо правилен начин да бъдеш добра дъщеря и добра майка едновременно? Или винаги ще живеем разкъсани между любовта и вината?