Когато тишината крещи: Историята на една майка в битка за сина си и семейството

– Защо пак плачеш, Мария? – гласът на свекърва ми, баба Станка, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стиснала чашата с чай, а сълзите ми се стичаха безшумно по бузите. Навън беше мрачно, дъждът барабанеше по стъклото, а в мен бушуваше буря, която никой не виждаше.

– Не плача – излъгах тихо. – Просто… просто съм уморена.

– Уморена? Всички сме уморени! – изсумтя тя и тръгна към стаята на Даниел. – Но не се разплакваме за всяко нещо. Момчето ще се оправи, стига да не го глезиш толкова.

Стиснах зъби. Ако знаеше само колко нощи не съм спала, колко пъти съм се молила на Бог да ми даде сили… Даниел беше моят свят. На десет години, с очи като лешници и усмивка, която можеше да разтопи ледове. Но от няколко месеца всичко се промени. Започна с обикновена настинка, после температурата не спадаше, после болките в ставите… Диагнозата – автоимунно заболяване. Лекарите в Пирогов само поклащаха глави: „Трябва дълго лечение, скъпи лекарства…“

Мъжът ми, Иван, първоначално беше до мен. Но работата му в строителството го изцеждаше до крайност. Вечер се прибираше уморен и раздразнен.

– Не мога повече! – избухна една вечер. – Само за болести говориш! И пари, и лекарства… А кой ще мисли за сметките? За храната?

– Това е синът ти! – извиках през сълзи. – Не разбираш ли?

– Разбирам, ама и ти трябва да разбереш! Пари не растат по дърветата!

Оттогава между нас се появи пропаст. Говорехме си само за най-необходимото. Даниел усещаше напрежението и все по-често се затваряше в себе си.

Една сутрин го намерих седнал на леглото, с празен поглед.

– Мамо, ще умра ли? – прошепна той.

Сърцето ми се разкъса на хиляди парчета.

– Не, слънчице! Ще се оправиш! Обещавам ти!

Но как да обещая нещо, в което самата аз вече не вярвах?

Свекърва ми настояваше да търсим „билки и баячки“.

– Тия доктори само парите ви взимат! Едно време с чай от мащерка всичко минаваше!

Опитвах се да обясня, че това е сериозно заболяване, че трябва специализирана помощ. Но тя само клатеше глава и ме гледаше сякаш съм луда.

Майка ми живееше в другия край на града и идваше рядко. Когато й звънях, винаги бързаше:

– Мария, ще се оправи детето! Не се тревожи толкова! Аз навремето с теб какво ли не преживях…

Само че аз бях сама. Сама в битката с болестта, сама в битката със страховете си, сама срещу безразличието на близките си.

Една вечер седях до леглото на Даниел и му четях приказка. Той ме хвана за ръката:

– Мамо, ако умра… ще плачеш ли много?

– Не говори така! – извиках през сълзи. – Никога няма да те оставя!

Той затвори очи и заспа. Аз останах будна цяла нощ, втренчена в тавана.

На следващия ден отидох при личната лекарка – доктор Георгиева. Тя ме погледна уморено:

– Мария, знам че ти е тежко. Но трябва да си силна заради него. Ако ти се предадеш, кой ще го държи?

Излязох от кабинета й с още по-голяма тежест на гърдите си.

В квартала започнаха да шушукат зад гърба ми:

– Видя ли я Мария? Синът й все болен… Сигурно нещо са направили…

Дори приятелките ми започнаха да ме избягват. Кой иска да слуша за болести и проблеми?

Единственият човек, който ми подаде ръка, беше съседката леля Пенка. Тя идваше всяка вечер да ми носи топла супа или просто да ме изслуша.

– Знам какво е да си сама – каза ми веднъж. – Моят син замина за чужбина и забрави за мен. Но ти имаш Даниел. Борете се!

Тези думи ми дадоха сили. Започнах да търся информация за заболяването на Даниел. Присъединих се към група във Фейсбук за родители на болни деца. Там намерих подкрепа и разбиране.

Една вечер Иван се прибра по-рано от обикновено. Седна до мен на дивана и дълго мълча.

– Извинявай – каза тихо. – Не знам как да ти помогна… Страх ме е.

Погледнах го през сълзи:

– И мен ме е страх. Но трябва да сме заедно.

Той ме прегърна за пръв път от месеци.

Даниел започна ново лечение. Имаше дни на отчаяние и дни на надежда. Семейството ни вече не беше същото – но поне бяхме заедно в битката.

Понякога нощем още чувам тишината да крещи в мен: „Ще издържиш ли?“ А аз си повтарям: „За него ще издържа.“

Кажете ми, има ли нещо по-силно от майчината любов? Какво бихте направили вие на мое място?