Доверието, което се разпадна: Как един апартамент почти разруши семейството ми
– Петре, пак ли ще се караме за това? – гласът на жена ми, Мария, трепереше от напрежение, докато стоеше до прозореца в хола. Навън дъждът барабанеше по ламаринения покрив, а аз усещах как въздухът между нас става все по-гъст и тежък.
– Не разбирам защо все ти трябва да си добрият – изсъска тя. – Винаги мислиш първо за другите, а после за нас!
Стиснах юмруци. Вече трети месец брат ми, Стефан, живееше в нашия двустаен апартамент в Люлин. Беше го закъсал – жена му го беше изгонила, работата му не вървеше, а майка ни настояваше да му помогнем. „Той е брат ти, Петре! Не можеш да го оставиш на улицата!“ – думите ѝ още кънтяха в главата ми.
Първоначално всичко изглеждаше просто – ще му дадем апартамента за няколко месеца, докато си стъпи на краката. Но месеците минаваха, а Стефан не само че не плащаше наема, но и сметките започнаха да се трупат. Съседите се оплакваха от шумни компании, а веднъж дори полицията дойде заради скандал посред нощ.
– Петре, не мога повече! – Мария избухна в сълзи. – Детето не може да спи, хората ни гледат накриво… А ти все го защитаваш!
– Той ми е брат… – прошепнах безсилно.
– А аз? А нашето семейство? – гласът ѝ беше пълен с болка.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.
– Петре, пак ли ще го гониш? – започна тя без поздрав. – Стефан е в тежък период! Ти си му останал единствената опора!
– Мамо, не мога повече… – опитах се да обясня, но тя вече беше започнала да плаче и да ме обвинява.
Вечерта седнахме с Мария на масата. Тя мълчеше, а аз усещах как между нас зее пропаст. Детето ни рисуваше на пода и от време на време ни поглеждаше с тревога.
– Петре, ако не решиш този проблем, аз ще го направя – каза Мария тихо. – Не искам повече да живея така.
Сърцето ми се сви. Знаех, че е права. Но как да изхвърля собствения си брат на улицата?
На следващия ден отидох до апартамента. Вратата беше открехната, вътре миришеше на цигари и евтина ракия. Стефан лежеше на дивана, а около него имаше празни бутилки и фасове.
– Братле, какво става? – попитах го тихо.
– О, Петре! – той се усмихна криво. – Дошъл си да ме изгониш ли?
– Не мога повече така… Трябва да си намериш друго място.
– Знаех си! Всички сте еднакви! Когато имате нужда от мен – звъните! Когато аз имам нужда – ме ритате като куче!
– Не е вярно… Просто… имам семейство…
– Аз нямам ли? – очите му светнаха гневно. – Ти поне имаш покрив над главата си!
Излязох навън с чувство за вина и безсилие. На следващия ден Мария настоя да говорим с адвокат. Оказа се, че ако Стефан не напусне доброволно, ще трябва да минем през съдебна процедура. Майка ми отказа да говори с мен цяла седмица.
Вечерите у дома станаха мъчителни. Детето ни започна да заеква от напрежението. Мария се затвори в себе си. Аз се чувствах като предател – към брат си, към жена си, към самия себе си.
Една вечер Стефан ми звънна пиян:
– Братле… Прости ми… Не знам какво правя…
Сълзите ми потекоха по бузите. Колко лесно е да дадеш всичко за семейството си… и колко трудно е после да събереш парчетата от разбитото доверие.
След още два месеца Стефан най-накрая напусна апартамента. Остави след себе си разруха – не само материална, но и емоционална. Майка ми още не може да ми прости. Мария и аз все още се учим да си вярваме отново.
Понякога вечер стоя сам в тъмното и се питам: Дали постъпих правилно? Дали трябваше да рискувам собственото си щастие заради семейството? И ако не можеш да помогнеш на брат си… тогава какъв човек си всъщност?