„Бабо, ще те дадем в старчески дом” – думи, които промениха всичко

– Бабо, мама каза, че ще те заведем на едно хубаво място, където ще имаш много приятели и няма да си сама – прошепна ми тихо Мария, докато си играеше с куклата си на пода. В този миг времето спря. Сърцето ми се сви така, както никога досега. Чух как в съседната стая дъщеря ми Виктория и зет ми Георги спорят на висок глас:

– Не можем повече така! Тя е болна, не се справяме! – настояваше Виктория.
– Ами ако нещо ѝ стане? Кой ще носи отговорност? – отвърна Георги.

Седях на дивана, с ръце в скута, и се опитвах да преглътна буцата в гърлото си. Внучката ми ме гледаше с невинни очи, без да разбира какво означават тези думи за мен. Аз, Елена Иванова, цял живот съм се борила за това семейство. Работих като учителка в малкото ни село край Пловдив, отгледах две деца сама след смъртта на съпруга ми. Преживях недоимък, болести, лишения – но винаги вярвах, че семейството е най-важното нещо на този свят.

Вечерта беше тежка. Седяхме около масата, а Виктория избягваше погледа ми.

– Мамо… – започна тя плахо. – Мислим… Мислим, че ще ти е по-добре в един дом. Там ще има хора като теб, ще се грижaт за теб професионалисти…

– Искаш да ме изхвърлиш като стара дреха? – прекъснах я аз. Гласът ми трепереше.

– Не говори така! Просто… не можем повече. Работим по цял ден, Мария е малка…

– А аз? Аз не съм ли ви гледала? Не съм ли се отказала от всичко заради вас?

Виктория избухна в сълзи и избяга от стаята. Георги стоеше неловко до стената и мълчеше. Мария ме прегърна силно.

– Бабо, аз не искам да ходиш никъде…

През нощта не мигнах. Спомнях си как държах Виктория за ръка, когато беше болна от скарлатина. Как шиех дрехи на ръка, за да има какво да облече на първия учебен ден. Как продавах последните си златни обеци, за да платя таксата ѝ в университета. Всичко това ли беше напразно?

На следващата сутрин дойдоха социалните работници. Млади момичета с усмивки на лицата и папки в ръце.

– Госпожо Иванова, ще ви хареса при нас – каза едната. – Имаме арт терапия, градина…

Погледнах я право в очите:

– Знаете ли какво е да се събудиш сутрин и да чуеш детски смях? Да мирише на прясно изпечена баница? Да чакаш децата си да се приберат от училище? Това не може да се замени с никаква арт терапия.

Те се спогледаха неловко.

В крайна сметка подписах документите. Не исках да бъда товар за децата си. Събрах малко дрехи и снимки в една стара чанта. Мария плачеше и ме молеше да не тръгвам.

– Бабо, обещай ми, че ще се върнеш! – хлипаше тя.

– Ще се върна, мило мое дете… ако някой ден ме потърсите.

В дома за възрастни хора времето тече бавно. Стаите са чисти, но миришат на лекарства и самота. Жените тук са като мен – някога били майки, баби, учителки… Сега сме просто „обитатели”. Понякога вечер седим заедно и си разказваме истории от младостта. Всички имаме една и съща болка – чувството, че сме излишни.

Един ден получих писмо от Мария:

„Бабо, липсваш ми! Мама често плаче. Казва, че ѝ е трудно без теб. Аз пазя твоя шал и всяка вечер го прегръщам.”

Сълзите ми капеха по хартията. Исках да ѝ напиша: „Ще се върна”, но знаех, че няма как.

Минаха месеци. Децата ми идваха рядко – винаги бързаха, винаги имаха работа. Веднъж Виктория ме прегърна силно и прошепна:

– Прости ми, мамо… Не знаех колко ще боли.

Погалих я по косата:

– Всички остаряваме, дъще. Но не всички остаряваме заедно.

Днес живея сама в малък апартамент под наем. Научих се да бъда независима – пазарувам сама, готвя си сама, понякога гледам през прозореца и си спомням миналото. Мария вече е тийнейджърка и често ми звъни по телефона:

– Бабо, кога ще дойдеш пак у нас?

– Когато мама е готова да ме приеме не като бреме, а като част от семейството.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко? Дали семейството наистина е най-важното нещо или просто една красива лъжа?

А вие как мислите? Ако вашите деца ви кажат същото – ще простите ли? Ще останете ли горди или ще се пречупите?