Дъщеря ми отказа да ме покани на сватбата си – истината, която ме разкъса отвътре

— Не искам да идваш на сватбата ми.

Думите на Мария още ехтят в ушите ми, сякаш ги чух току-що. Стояхме в малката й кухня в Люлин, а тя не можеше да ме погледне в очите. Ръцете ми трепереха, докато стисках чашата с чай, сякаш ако я пусна, ще се разпадна напълно.

— Мария, какво говориш? Аз съм ти майка… — гласът ми се пречупи, а тя само стисна устни и се обърна към прозореца.

— Просто… така е по-добре — прошепна тя и аз усетих как нещо вътре в мен се къса.

Върнах се у дома като в сън. Петър, мъжът ми, ме погледна с онзи негов тих поглед, който винаги ме е карал да се чувствам сигурна. Но този път не можех да намеря утеха дори в него.

— Какво стана? — попита той, докато ми сипваше супа.

— Не иска да ме вижда на сватбата си — казах и сълзите ми потекоха безконтролно.

Петър въздъхна тежко. — Може би ще размисли… Знаеш я колко е инатлива.

Но аз знаех, че този път не е просто инат. Вече месеци наред усещах как Мария се отдалечава от мен. Все по-рядко ми звънеше, все по-кратки ставаха разговорите ни. Винаги си мислех, че е заради работата й в болницата – млад лекар, постоянно на смени, уморена… Но сега разбирах, че има нещо повече.

Седмици наред се измъчвах. Въртях в главата си всички възможни причини: дали я засрамих пред приятелите й с някоя неуместна шега? Дали беше заради онази кавга преди години, когато не одобрих първото й гадже? Или просто вече не й трябва майка?

Една вечер не издържах и отидох при сестра й – Даниела. Тя винаги е била по-близка с Мария, макар че са напълно различни характери.

— Дани, кажи ми истината. Защо Мария не ме иска на сватбата си? — попитах я през сълзи.

Даниела замълча дълго. После въздъхна и каза тихо:

— Мамо… тя ти е обидена за нещо старо. За нещо, което ти може би дори не помниш.

— Какво? — попитах объркана.

— Помниш ли онази нощ преди години… когато татко закъсня и ти изпадна в истерия? Тогава каза много тежки думи пред нас двете…

Изведнъж всичко изплува пред очите ми – онази ужасна вечер, когато мислех, че Петър има любовница. Бях изпила твърде много вино и крещях по целия апартамент. Казах неща, които никога не съм мислила наистина…

— Но това беше преди толкова време… — прошепнах.

— За теб може би. За Мария – не. Тя тогава беше на 14. Много я заболя. Помниш ли как плака цяла нощ?

Сърцето ми се сви. Толкова години съм живяла с мисълта, че съм добра майка, че съм дала всичко за децата си. А всъщност съм ги наранила най-много тогава, когато са имали най-голяма нужда от мен.

На следващия ден събрах смелост и позвъних на Мария. Гласът ми трепереше:

— Моля те, ела да поговорим. Само за пет минути.

Тя дойде след работа – уморена, с тъмни кръгове под очите.

— Мамо, не искам да се караме…

— Няма да се караме — прекъснах я. — Искам само да ти кажа нещо важно.

Взех ръцете й в моите:

— Прости ми за онази нощ. Прости ми за всичко, което съм казала и направила тогава. Не съм разбирала колко те боли…

Мария се разплака. За първи път от години я видях толкова уязвима.

— Толкова пъти съм искала да ти кажа… но все ме беше страх — прошепна тя.

Прегърнах я силно. Стояхме така дълго време – две жени, майка и дъщеря, които най-накрая си позволиха да бъдат истински една с друга.

След тази среща Мария все пак ме покани на сватбата си. Но белезите останаха – невидими, но дълбоки.

Понякога се питам: Колко често думите ни раняват най-близките ни хора? И дали някога можем напълно да излекуваме тези стари рани?