Защо трябва да продам апартамента си, за да е щастливо семейството на мъжа ми? – Българската битка на една съпруга за собствения си дом
– Не мога да повярвам, че го казваш, Мартине! – гласът ми трепереше, а в гърдите ми бушуваше нещо между гняв и отчаяние. Стоях в средата на хола ни, с ръце, стиснати в юмруци, докато той гледаше надолу към пода, сякаш се срамуваше.
– Моля те, Мария, нека поне обсъдим… – прошепна той, но думите му увиснаха във въздуха. Зад него, на дивана, седяха майка му и баща му – леля Стефка и чичо Петър. Очите на свекърва ми проблясваха със студена решителност.
– Това е единственият начин да спасим брат ти! – намеси се тя. – Ако продадете апартамента, ще можем да изплатим дълговете на Ивайло. Той е млад, ще започне начисто. Вие сте семейство – трябва да си помагате!
Сърцето ми се сви. Двадесет години бях работила като учителка по литература, спестявах всяка стотинка, отказвах си почивки и нови дрехи, за да можем с Мартин да купим този апартамент. Това беше моят дом. Нашият дом. А сега трябваше да го дам заради безотговорността на Ивайло?
– Ами нашето бъдеще? – изрекох през зъби. – Нашият труд? Нашият живот? Защо винаги аз трябва да се жертвам?
Мартин не отговори. Майка му обаче не се поколеба:
– Ти си част от това семейство! Ако не помогнеш сега, каква снаха си?
Погледнах към Мартин. Очите му бяха пълни с вина. Знаех, че го обичам, но в този момент усещах само самота.
Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и слушах как Мартин тихо въздиша до мен. Спомнях си първите ни години – как боядисвахме стените заедно, как избирахме пердетата, как мечтаехме за деца. Но животът ни не беше лесен – след два спонтанни аборта и години борба с безплодието, останахме само двамата. Този дом беше нашето убежище.
На сутринта Мартин ме чакаше в кухнята с чаша кафе.
– Мария… знам колко ти е трудно. Но Ивайло е брат ми. Ако не му помогнем, ще го загубим. Моля те…
– А ако аз се изгубя? – прекъснах го. – Някога мислил ли си какво ще стане с мен?
Той замълча. В този момент разбрах, че трябва да избера себе си.
Следващите дни бяха ад. Свекърва ми звънеше по няколко пъти на ден:
– Не бъди егоистка! Всички ще говорят за теб! Как можеш да обречеш Ивайло?
Сестрата на Мартин – Гергана – ми писа гневно съобщение: „Мислех те за част от семейството! Явно съм грешала.“
Дори колежките ми в училище започнаха да шушукат зад гърба ми. В малкия ни град всичко се разчуваше бързо.
Една вечер седнах пред огледалото и се загледах в себе си. Видях уморена жена с побелели коси и тъжни очи. Кога бях спряла да се усмихвам? Кога бях започнала да живея само за другите?
На следващия ден събрах смелост и отидох при адвокатката ни – леля Румяна.
– Мария, имаш право върху половината апартамент – каза тя строго. – Никой няма право да те принуждава да продаваш. Помисли добре.
Върнах се у дома и намерих Мартин в хола.
– Взех решение – казах твърдо. – Няма да продам апартамента. Това е моят дом и няма да го дам заради чужди грешки.
Той ме погледна дълго. Видях болка в очите му, но и нещо друго – може би уважение?
– Разбирам… – прошепна той. – Съжалявам, че те поставих в тази ситуация.
Свекърва ми избухна в сълзи по телефона:
– Ще съжаляваш! Ще останеш сама!
Но вече не ме беше страх.
Минаха месеци. Ивайло замина за чужбина да работи по строежите в Германия. Семейството на Мартин ме гледаше студено на семейните събирания, но аз вече не се чувствах виновна.
Една вечер седяхме с Мартин на балкона и гледахме залеза над панелните блокове.
– Благодаря ти, че остана до мен – каза той тихо.
– Аз благодаря на себе си, че най-после избрах себе си – отвърнах.
Понякога се чудя: колко жени още ще трябва да жертват себе си заради чужди грешки? Не заслужаваме ли всички поне веднъж да поставим собственото си щастие на първо място?