Дългът на майка ми: Наследство, което никога не пожелах
– Не можеш просто да избягаш, Яна! – гласът на майка ми отекваше в малката кухня, докато тя размахваше ръце, а очите ѝ блестяха от отчаяние. – Това е нашият дом! Ти си ми дъщеря, трябва да ми помогнеш!
Стоях до прозореца, стиснала дръжката на чантата си така силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря. Бях на двадесет и осем, но се чувствах като дете, притиснато в ъгъла от майка си. Вече не помнех кога за последно бяхме говорили спокойно. Винаги беше или молба за пари, или обвинение, че съм неблагодарна.
– Мамо, не мога повече – прошепнах. – Не мога да изплащам твоите кредити. Не съм ги взимала аз.
Тя се разсмя горчиво.
– Кой друг ще ми помогне? Баща ти избяга още когато беше на пет! Брат ти е в Германия и не му пука за нас! Само ти остана.
В този момент усетих как гневът ми се смесва със срам. Винаги бях тази, която оправяше кашите ѝ – плащах сметки, носех храна, лъжех съседите, че всичко е наред. Но вече не можех. Заплатата ми като учителка едва стигаше за наема и храната ми. А сега банката ме заплашваше със запор заради нейните заеми.
– Мамо, ти никога не си работила истински! Винаги разчиташ на някой друг – на баба, на мен, на съседите…
– Не говори така с мен! – извика тя и тресна чашата по масата. – Аз те отгледах сама! Жертвах всичко за теб!
– Не си жертвала нищо! Просто избягваш отговорността! – гласът ми трепереше. – Не мога повече да живея така…
Тя се разплака. Сълзите ѝ винаги ме караха да се чувствам виновна. Но този път не помръднах.
Вечерта седях в стаята си и гледах тавана. Спомних си как като малка я чаках да се върне от поредното „гостуване“ при някой приятел, който ѝ беше дал пари. Как винаги имаше оправдание защо няма работа – „шефът беше гадняр“, „колежките ме мразят“, „няма смисъл да се напъвам за жълти стотинки“. А аз – аз винаги мечтаех за нормално семейство.
На следващия ден получих писмо от съдия-изпълнител. Официално ме уведомяваха, че ако не изплатя дълга на майка ми като наследник, ще ми запорират заплатата. Сърцето ми се сви. Как можеше да е толкова лесно да те натоварят с чужди грехове?
Обадих се на брат ми Петър в Германия.
– Петре, трябва да говорим сериозно. Майка пак е затънала…
– Яна, не мога да се върна. Имам семейство тук. Знаеш каква е тя – винаги ще намери кой да ѝ плати сметките…
– Само че този път няма кой! Всичко пада върху мен!
– Тогава просто я остави…
Замълчах. Как се оставя собствената ти майка? Дори когато те използва цял живот?
Вечерта седнахме на масата. Тя мълчеше, гледаше в една точка.
– Мамо, ще трябва да продадем апартамента – казах тихо. – Няма друг начин.
Тя избухна:
– Това е моят дом! Ти искаш да ме изхвърлиш на улицата!
– Не искам това! Но ако не платим дълговете, ще го вземат така или иначе…
Последваха дни на мълчание и студени погледи. Съседите започнаха да шушукат. В магазина продавачката ме гледаше със съжаление.
Една вечер я чух да говори по телефона:
– Яна е неблагодарница! Всичко правя за нея, а тя иска да ме остави без покрив!
Стиснах зъби. Защо винаги аз бях лошата?
В крайна сметка апартаментът беше продаден. Майка ми се премести при леля ми в Пловдив. Аз останах сама в малка гарсониера под наем. Чувствах облекчение и вина едновременно.
Понякога вечер си мисля: Дали съм лош човек? Дали някога ще мога да простя на майка си – или на себе си? Какво бихте направили вие на мое място?