Последната воля на съпруга ми разби сърцето ми – всичко остави на непозната жена. Беше ли целият ни живот една голяма лъжа?

– Не може да бъде! – гласът ми се разнесе из празния хол, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Пръстите ми трепереха, а сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми. Беше завещанието на Петър – човекът, с когото прекарах последните двадесет и пет години от живота си. Човекът, когото мислех, че познавам по-добре от себе си.

Погледнах адвоката, който стоеше срещу мен с виновно изражение. – Госпожо Иванова, разбирам колко е трудно за вас… – започна той, но аз го прекъснах:

– Коя е тази Мария Димитрова? Защо всичко е оставено на нейно име? Къде са нашите спестявания, апартаментът, вилата в Балчик? Това са неща, които градихме заедно!

Адвокатът сведе очи. – Съжалявам, но това е последната воля на съпруга ви. Всичко е законно.

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Спомних си първата ни среща с Петър пред Народния театър, как ме покани на кафе в малкото заведение до градинката. Как се смеехме до късно вечерта и си обещахме никога да не се лъжем. Как заедно боядисвахме стените в първия ни апартамент в „Люлин“, как се карахме за глупости и после се прегръщахме силно, сякаш светът щеше да свърши.

– Мамо, какво става? – дъщеря ми Елица влезе в стаята с притеснено лице. Беше на двадесет и две, студентка по право. В очите ѝ видях същия ужас, който усещах и аз.

– Татко… татко ни е оставил без нищо – прошепнах едва чуто.

– Това не може да е истина! – извика тя. – Той те обичаше! Винаги казваше, че си най-важният човек в живота му!

– Явно не съм била… – гласът ми се пречупи.

Следващите дни минаха като в мъгла. Хората идваха да поднесат съболезнованията си, носеха цветя и сладкиши, а аз едва ги забелязвах. Всички питаха как съм, а аз не знаех какво да отговоря. Как да кажа на приятелките си от блока, че съпругът ми е оставил всичко на непозната жена? Как да погледна в очите родителите му, които винаги ме наричаха „дъщерята, която никога не са имали“?

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на София. Вятърът носеше мириса на липи и далечни спомени. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Коя е тази Мария? Любовница ли му е била? Дете ли имат заедно? Или просто някой, когото е искал да защити? Защо никога не ми каза?

На следващата сутрин реших да намеря отговорите сама. Отидох в нотариалната кантора и поисках адреса на Мария Димитрова. Адвокатът се поколеба, но накрая ми даде телефонен номер.

– Ще ви помоля да бъдете деликатна – каза той тихо.

Позвъних ѝ още същия ден. Гласът ѝ беше топъл, но леко напрегнат.

– Ало?
– Здравейте, Мария Димитрова ли е?
– Да…
– Казвам се Антоанета Иванова. Съпругата на Петър Иванов.

Настъпи дълга пауза.

– Знам коя сте – каза тя тихо.

– Може ли да се видим? Трябва да разбера защо… защо той ви остави всичко.

Срещнахме се в малко кафене до Орлов мост. Мария беше на около четиридесет и пет, с уморени очи и ръце, които нервно въртяха чашата с кафе.

– Не исках нищо от него – започна тя. – Петър настояваше. Помогнах му преди години… когато беше болен и никой друг не знаеше.

– Болен? – попитах объркано.

– Да. Преди пет години получи инфаркт. Бях медицинска сестра в болницата. Той не искаше да казва на семейството си, страхуваше се да не ви тревожи. Започнахме да се виждаме като приятели… после стана нещо повече. Но той винаги говореше за вас с обич и уважение.

Сълзите напълниха очите ми.

– Значи сте били заедно?

Мария кимна.

– Но той никога не спря да ви обича. Казваше, че сте неговият дом. Просто… беше объркан човек.

Върнах се у дома с чувство на празнота и предателство. Не можех да намразя Петър – спомените бяха твърде силни. Но не можех и да простя напълно.

Майка ми дойде вечерта и ме прегърна силно.

– Антоанета, животът понякога ни поднася удари, които не заслужаваме. Но ти си силна жена. Ще намериш пътя си.

Дните минаваха бавно. Елица ме подкрепяше както можеше – носеше ми чай, готвеше любимата ми леща чорба, опитваше се да ме разсмее с истории от университета. Но аз все още усещах тежестта на предателството като камък върху гърдите си.

Една вечер получих писмо от Мария:

„Антоанета,
Знам колко боли това, което се случи. Не мога да върна времето назад, но мога да направя едно – ще ви прехвърля апартамента обратно. Не искам нищо от Петър освен спомените.“

Сълзите потекоха по лицето ми. Може би все пак има добри хора на този свят.

Сега стоя тук, сама в нашия апартамент, и се чудя: Може ли една лъжа да унищожи цял живот любов? Или спомените са достатъчни, за да продължа напред?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли прошката да излекува такова предателство?