Дъщеря ми се срамува от мен, защото не мога да ѝ купя подаръци – Изповедта на една самотна майка от Пловдив

– Мамо, не е нужно да идваш на рождения ден на Петър. Ще има много хора, а ти знаеш… – Мария се опита да звучи небрежно, но гласът ѝ потрепери. Стоях до прозореца в малката кухня и стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря.

– Знам какво имаш предвид – отвърнах тихо. – Не искаш да се срамуваш от мен пред родителите на Петър.

Тя замълча. Знаех, че е така. Откакто Мария се омъжи за Петър – син на известен адвокат от Пловдив, всичко се промени. Вече не беше „нашето момиче“, което се радваше на домашната баница и старите ми пуловери. Сега живееше в просторен апартамент с изглед към Марица, носеше маркови дрехи и говореше за „инвестиции“ и „брандове“.

Аз останах в малката панелка в Кючук Париж, където всяка стотинка се брои. След като съпругът ми Георги почина от инфаркт преди десет години, животът ми се превърна в борба за оцеляване. Работех като чистачка в училище – не защото това беше мечтата ми, а защото трябваше да има хляб на масата.

Мария винаги беше умна и амбициозна. Завърши с отличие, приеха я в университета с пълна стипендия. Гордеех се с нея, но и се страхувах – че ще забрави откъде е тръгнала. И ето че този ден дойде.

– Мамо, просто… не искам да се чувстваш неудобно. Знаеш ли колко са претенциозни родителите на Петър? Миналата година майка му подари на внучето златна гривна…

– А аз мога да купя само книжка за оцветяване – прекъснах я горчиво.

– Не казвам това! Просто… – Мария замълча. – Ще ти звънна по-късно.

Затвори. Останах сама със себе си и с тишината, която тежеше повече от всяка дума. Спомних си как преди години Мария ме прегръщаше силно и казваше: „Ти си най-добрата майка на света!“. Сега сякаш бях станала неудобна подробност в живота ѝ.

Вечерта седнах на масата и започнах да броя парите от последната заплата. След като платих тока и водата, останаха точно 27 лева. Дали да купя по-хубав подарък за рождения ден на Петърчо? Или да оставя за храна до края на месеца?

На следващия ден срещнах съседката ми леля Сийка на стълбите.
– Как си, Анче? Пак ли ще работиш до късно?
– Няма как, лельо Сийке. Трябва да помагам на Мария…
Тя ме потупа по рамото:
– Ти си златен човек! Но гледай себе си малко повече.

Вечерта Мария ми писа съобщение: „Мамо, Петърчо много ще се зарадва на книжката! Не се притеснявай.“
Но знаех, че го пише само за да ме успокои. На сутринта тръгнах към книжарницата с усещането, че вървя към собственото си унижение.

На рождения ден всички гости носеха огромни пакети, а аз държах малката книжка в ръце като някакъв срамежлив талисман. Майката на Петър ме изгледа от глава до пети:
– А, вие сте майката на Мария? Приятно ми е…
– Антоанета съм – казах тихо.
– О, Антоанета… Мария ни е разказвала за вас. Чухме, че работите в училище?
– Да, чистачка съм там.
Тя повдигна вежди:
– Колко мило! Днес е трудно да намериш хора, които не се срамуват от труда си.
Усмихна се леко снизходително и се обърна към другите гости.

Мария стоеше до мен и гледаше встрани. Не каза нищо. В този момент разбрах – вече не принадлежах на нейния свят.

След партито вървях към вкъщи под дъжда. Сълзите ми се смесваха с капките по лицето ми. Вкъщи седнах на леглото и се разплаках като дете.

На следващия ден Мария дойде при мен.
– Мамо… извинявай за вчера. Просто… понякога ми е трудно да балансирам между двата свята.
– Не ти се сърдя – казах тихо. – Само ми липсваш.
Тя ме прегърна неловко:
– И аз те обичам… Просто всичко е толкова различно вече.

Замислих се: кога парите станаха по-важни от любовта? Кога майките започнаха да се мерят по подаръците?

Понякога си мисля: дали някога ще мога пак да бъда горда майка? Или винаги ще остана просто „чистачката“, която не може да купи златна гривна?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се борите за мястото си в живота на детето си или бихте се отказали?