„Бабо, ще ти подаря кученце, за да не си толкова сама след дядо“ – един жест на Калоян и неочакваните му последици, които разкъсаха нашето семейство

– Бабо, виж какво ти нося! – Калоян стоеше на прага с най-широката си усмивка и едно рошаво кутре в ръцете. Беше април, а въздухът в къщата още миришеше на старост и липса. Откакто дядо Иван си отиде преди три месеца, тишината ме обгръщаше като дебело одеяло, което не топли, а само тежи.

– Калояне, какво е това? – попитах с пресипнал глас, усещайки как нещо се свива в гърдите ми. Не бях готова за нов живот в дома си, още по-малко за такъв с четири лапи.

– Кученце, бабо! Да не си сама. Знам, че ти е тежко без дядо… – очите му бяха пълни с надежда и детска наивност. – Може да го кръстиш както искаш.

Погледнах го – малко кафяво топче с черни очи. Протегна лапичка към мен и сякаш прошепна: „Дай ми шанс.“

– Калояне, не знам… Аз съм стара жена. Как ще се грижа за него? – опитах се да се измъкна, но той вече беше оставил кученцето на пода. То се затича към мен и започна да ближе ръката ми.

– Ще ти помагам! Обещавам! – настоя Калоян.

В този момент влезе дъщеря ми Мария. Очите ѝ светеха от яд.

– Калояне! Кой ти даде право да носиш животно тук? Мама, ти не можеш да се грижиш за себе си, камо ли за куче! – гласът ѝ беше остър като нож.

– Мария, остави го. Може би ще ми прави компания… – прошепнах, но тя вече беше избухнала.

– Не стига, че едва се справяме с всичко след татко… Сега и това! Кой ще чисти? Кой ще го води на ветеринар? Ти ли?

Калоян наведе глава. В този миг осъзнах колко много му липсва дядо му. И на мен ми липсваше. Всички бяхме счупени по свой начин.

Кученцето се сгуши в скута ми. Почувствах топлина, която отдавна не бях усещала. Сълзи напълниха очите ми.

– Моля те, Мария… Нека опитаме. Само за малко…

Тя изсумтя и излезе, тръшкайки вратата.

Така започна всичко. Кръстих кученцето Рошко. В началото беше трудно – изпишкваше се навсякъде, гризеше пантофите ми, лаеше по котките на съседката леля Пенка. Мария идваше все по-рядко. Веднъж дори каза:

– Мама, ако не махнеш това куче, повече няма да стъпя тук!

Сърцето ми се късаше. Калоян идваше тайно да види Рошко и мен. Веднъж го чух да шепне на кучето:

– Само ти остана на баба…

Една вечер седяхме с Рошко на двора. Гледах залеза над лозето и си мислех за Иван – как седеше до мен с чаша ракия и разказваше истории от младостта си. Сега до мен беше само едно куче и спомените.

Съседите започнаха да шушукат:

– Видя ли я баба Станка? С куче се занимава на тия години…

– Да не е полудяла от мъка?

Понякога се чувствах виновна – сякаш предавах Иван, като пусках нов живот в дома ни. Друг път се ядосвах на Мария – защо не разбира колко самотна съм? Защо всеки мисли само за себе си?

Една сутрин Рошко изчезна. Търсих го навсякъде – по улиците, в дворовете на съседите, дори в гората зад селото. Плаках като дете. Обадих се на Мария:

– Рошко го няма…

Тя въздъхна:

– Ще ти донеса друго куче.

– Не искам друго! Искам него!

В този момент разбрах – не става дума за кучето. Става дума за празнотата вътре в мен, която никой не можеше да запълни – нито Мария с нейните упреци, нито Калоян с добрите си намерения.

След два дни Рошко се върна – мръсен, гладен, но жив. Прегърнах го силно и заплаках от облекчение.

Мария дойде същата вечер. Видя ме с Рошко и само поклати глава:

– Мама… Не знам дали това е правилно. Но виждам, че си по-добре с него.

Погледнах я през сълзи:

– Марийке… Всички сме сами по свой начин. Но понякога едно малко същество може да ни върне към живота.

Тя седна до мен за първи път от месеци. Дълго мълчахме заедно.

Сега Рошко спи до леглото ми всяка нощ. Калоян идва по-често. Мария още се сърди понякога, но вече не ме заплашва да не идва.

Понякога се питам: дали самотата може да се излекува с любов към друго същество? Или само замазваме раните си с временни утехи? Какво мислите вие?