Дъщеря ми избра любовта, а ние платихме цената – една българска семейна история

– Мамо, трябва да ти кажа нещо… – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на кухнята, където тъкмо сипвах супа за вечеря. Сърцето ми се сви още преди да изрече думите. Знаех, че нещо не е наред. – Бременна съм. Искам да заживея с Петър.

В този миг всичко в мен се преобърна. Чинията се изплъзна от ръцете ми и супата се разля по пода. Мъжът ми, Иван, влезе и само с един поглед разбра, че нещо сериозно се случва. Мария стоеше като вкаменена, а аз се опитвах да събера мислите си. „Какво ще кажат хората? Как ще се справим? Тя е само на деветнадесет!“ – въпросите се блъскаха в главата ми като буря.

– Не може да си тръгнеш просто така! – извика Иван, гласът му беше по-остър от всякога. – Още си дете! Как ще гледате бебе? С какво ще живеете?

Мария избухна в плач и избяга в стаята си. Аз останах между двамата – разкъсана между желанието да защитя детето си и страха от бъдещето. През нощта не мигнах. Чувах как Иван нервно обикаля из хола, а Мария тихо хлипа в стаята си. На сутринта седнахме тримата на масата, но никой не посмя да заговори.

След няколко дни Петър дойде у нас. Беше притеснен, но твърд. – Обичаме се. Ще се справим. Намерих работа в автосервиза на баща ми. Ще наема квартира, ще поема отговорност.

Иван го изгледа с презрение. – С думи не се гледа дете! Пари трябват! Знаеш ли колко струва памперси, мляко, доктори?

Аз гледах Мария – лицето ѝ беше бледо, но очите ѝ светеха с някаква нова решителност. В този момент разбрах, че вече не е малко момиче. Но аз все още не бях готова да я пусна.

След седмица Мария си събра багажа. Помогнах ѝ да подреди дрехите в куфара, а тя ме прегърна силно.
– Мамо, благодаря ти за всичко…
– Винаги ще имаш дом тук – прошепнах през сълзи.

Първите месеци бяха кошмарни. Мария звънеше всяка вечер – веднъж плачеше заради болките, друг път защото парите не стигат. Петър работеше до късно, а тя беше сама по цял ден в малката квартира в Люлин. Аз носех чанти с храна, дрехи за бебето, лекарства… Иван мълчаливо ми подаваше пари от заплатата си, но между нас се появи пропаст.

– Защо все ти трябва да оправяш всичко? – изригна една вечер той. – Те са големи хора! Нека сами се оправят!
– Не мога да я оставя! Тя е дъщеря ни!
– А ние? Кога ще помислиш за нас?

Тези думи ме пронизаха като нож. Започнах да се чувствам виновна – към Иван, към себе си… Дори към Мария, че не съм я научила да бъде по-силна.

Скоро дойде денят на раждането. Бях до Мария през цялото време – държах ръката ѝ, докато крещеше от болка. Когато чух първия плач на внучката ми Елица, сърцето ми се изпълни с такава любов и страх едновременно, че едва дишах.

След раждането всичко стана още по-трудно. Петър загуби работата си – сервизът затвори заради дългове. Мария остана сама с бебето по цял ден. Аз ходех всеки ден при тях – чистех, готвех, гледах Елица, докато Мария спи по час-два. Парите свършиха бързо. Започнах да взимам заеми от приятелки и колежки.

Една вечер Иван ме чакаше на тъмно в кухнята.
– Докога ще живеем така? Не виждаш ли какво става с нас? Не сме семейство вече…
– Не мога да ги оставя…
– А мен вече ме остави.

Тези думи ме съсипаха. За първи път осъзнах колко много съм изгубила в опита си да спася всички други.

Минаха месеци. Мария започна работа на половин ден в кварталната аптека, Петър намери временна работа като куриер. Но напрежението между тях растеше – караници за пари, за умората, за липсата на време един за друг.

Една вечер Мария дойде у нас с Елица на ръце.
– Не издържам повече… Всичко е толкова трудно…
Прегърнах я силно и заплакахме заедно.

Сега седя сама в тъмната кухня и се питам: Кога любовта към детето ми премина границата на саможертвата? Кога забравих коя съм аз? И има ли изобщо правилен избор между това да бъдеш добра майка и да останеш вярна на себе си?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Къде е границата между обичта и самоунищожението?