Два пъти разбито сърце: Как можах да се доверя на собствената си майка?

– Мамо, къде са децата? – Гласът ми трепереше, докато влизах в апартамента ѝ. Беше тихо, прекалено тихо. Само тиктакането на стенния часовник нарушаваше тишината. Майка ми стоеше до прозореца, с гръб към мен, ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци.

– Спят – прошепна тя, без да се обърне. Но аз знаех, че нещо не е наред. Инстинктът на майка ме прониза като нож. Хукнах към детската стая. Леглата бяха празни.

– Къде са?! – извиках, вече почти истерична.

Тогава тя се обърна. Очите ѝ бяха червени, лицето – побеляло.

– Не знам… – гласът ѝ беше едва доловим. – Излязоха да играят… и… не се върнаха.

Светът ми се срина в този миг. Два дни по-късно полицията ги намери – удавени в близката река. Никой не можа да обясни какво се е случило. Майка ми твърдеше, че ги е оставила само за пет минути, за да провери супата на котлона. Пет минути…

Погребах синовете си един до друг в гробището на родното ни село край Пловдив. Бях като вцепенена. Хората шепнеха зад гърба ми: „Как може майка ѝ да ги изпусне от поглед?“, „Ами ако не е било случайно?“

Месеци наред не можех да спя. Всяка вечер чувах смеха им, после писъците им. Виждах ги мокри, студени, протягащи ръце към мен. Вината ме разяждаше отвътре: защо ги оставих при нея? Защо ѝ се доверих?

Майка ми се затвори в себе си. Не говореше с никого. Един ден я намерих да рови в стария скрин и да държи снимката на баща ми – той почина преди години от инфаркт. Погледна ме с празен поглед:

– Аз не съм виновна, Люси… – прошепна тя. – Всичко стана толкова бързо…

Но аз вече не можех да ѝ вярвам. Започнах да подозирам, че крие нещо. Съседката ни Мария ми каза:

– Видях ги да тичат към реката сами. Майка ти беше на балкона и говореше по телефона…

Тогава разбрах: тя не е била с тях. Лъгала ме е през цялото време.

Започна разследване. Социалните служби се намесиха. Откриха, че майка ми е взимала силни лекарства за нерви и понякога губела връзка с реалността. Никога не ми беше казвала за това. Никога не спомена, че има моменти на объркване.

На първото дело я видях прегърбена, със сив шал на раменете, очите ѝ вперени в пода.

– Госпожо Георгиева – обърна се съдията към нея, – осъзнавате ли тежестта на случилото се?

Тя само кимна и заплака беззвучно.

Вкъщи баща ми винаги казваше: „Семейството е всичко.“ Но какво правиш, когато семейството ти отнеме всичко?

Сестра ми Ирина отказа да говори с мен след погребението.

– Ти си виновна! – изкрещя тя по телефона. – Ти ги остави при мама! Знаеше, че не е добре!

– Не знаех! – плаках аз. – Никога не ми каза!

– Защото никога не питаш! Все си заета с твоята работа в града!

В този момент разбрах колко сме се отчуждили всички. Майка ми пазеше тайните си от срам и страх; аз бях твърде заета да забележа; сестра ми ме обвиняваше за всичко.

Съпругът ми Димитър се опита да ме утеши:

– Не си виновна ти, Люси… Всички сме хора.

Но аз не можех да го приема. Всяка сутрин гледах снимките на момчетата и си мислех: „Ако бях останала вкъщи… Ако бях попитала майка ми как се чувства… Ако…“

Селото ни беше разделено – едни съчувстваха на майка ми, други я заклеймяваха като безотговорна баба-убийца. На пазара жените шушукаха:

– Горката Людмила…
– Абе горката… ама кой оставя децата си при болен човек?

Веднъж срещнах старата учителка по литература от училище:

– Люси, понякога животът ни подлага на изпитания, които не можем да разберем…

Но аз не исках утеха. Исках истината.

На последното заседание съдията произнесе присъдата: условна присъда за майка ми заради невнимание и скритото ѝ заболяване.

Излязох от залата и я видях да стои сама на стълбите.

– Прости ми… – прошепна тя през сълзи.

Не можех да я прегърна. Не можех да ѝ простя. Не още.

Сега живея сама в апартамента ни в Пловдив. Съпругът ми замина за чужбина – не издържа на болката и напрежението между нас. Сестра ми не ми говори. Майка ми е сама в стария ни дом.

Понякога нощем чувам гласовете на децата си и се чудя: Ще мога ли някога да простя? Ще мога ли пак да се доверя на някого? Или завинаги ще остана затворена в тази болка?

Кажете ми… как бихте постъпили вие? Може ли прошката да излекува такова предателство?