Хладилникът не е столова! Как дъщеря ми и нейните „приятели“ ме доведоха до сълзи

— Пак ли са тук? — прошепнах на себе си, докато чух смях и тропот от стаята на Мария. Беше вторник вечер, а аз се прибирах уморена от работа, с надеждата да намеря малко тишина и време за себе си. Вместо това, още от входната врата ме посрещнаха мирис на пържени картофи и гласове, които не бяха част от нашето семейство.

— Мамо, ще направиш ли още палачинки? — провикна се Мария, без дори да ме погледне. Около нея се бяха събрали поне петима младежи — все познати лица, но никой не си направи труда да поздрави или да попита дали имам нужда от помощ.

— Мария, това не е столова — опитах се да запазя спокойствие. — Има ли изобщо нещо останало в хладилника?

Тя само извъртя очи и се върна към приятелите си. Чух как някой шепне: „Майка ти е много строга.“

В този момент усетих как гневът и обидата се смесват в гърдите ми. Не беше първият път. Последните месеци домът ни се беше превърнал в сборен пункт за цялата компания на Мария. Всеки ден някой идваше – уж за малко, а после оставаше за вечеря, за закуска, за обяд. Хладилникът се изпразваше със скоростта на светлината, а аз все по-често се чувствах като прислужница в собствения си дом.

— Може ли да поговорим? — опитах се да привлека вниманието на Мария, когато приятелите ѝ излязоха на балкона да пушат.

— Какво има пак? — попита тя раздразнено.

— Не мога повече така. Чувствам се използвана. Не е нормално всеки ден да готвя за цяла армия. Това е нашият дом, а не обществена трапезария.

— Мамо, преувеличаваш! Те са ми приятели! И какво толкова – нали имаме храна?

— Имаме, но не за цял квартал! — гласът ми потрепери. — А и никой не благодари, никой не помага…

Мария ме изгледа с онзи поглед, който познавам от малка – смесица от вина и бунт.

— Добре, ще им кажа да не идват толкова често — промълви тя и излезе от стаята.

Но нищо не се промени. На следващия ден пак имаше гости. И по-следващия. Започнах да крия храната, да заключвам някои продукти в килера. Съпругът ми Петър само поклащаше глава:

— Остави ги, ще им омръзне. По-добре тук, отколкото по улиците.

Но аз усещах как търпението ми се топи. Една вечер, след като намерих празната тава с мусака (която бях приготвила специално за Петър), избухнах в сълзи. Седнах на кухненския под и плаках дълго – от умора, от безсилие, от усещането, че никой не цени труда ми.

На следващата сутрин Мария ме намери така – с подпухнали очи и празен поглед.

— Мамо… — прошепна тя. — Не знаех, че ти е толкова тежко.

— Не знаеш, защото никой не пита — отвърнах аз. — За вас всичко е даденост. Но аз съм човек, Мария. Имам нужда от уважение и почивка.

Този път тя ме прегърна силно. За първи път от месеци усетих близостта ѝ.

— Ще говоря с тях — обеща тя. — И ще ти помагам повече.

Държах я в прегръдките си и се чудех дали наистина ще има промяна или всичко ще си остане по старому. Вечерта Мария наистина каза на приятелите си да не идват толкова често. Някои се обидиха, други просто спряха да идват. В къщи стана по-тихо… но и по-празно.

Понякога се улавям, че ми липсва шумът и смехът им. Но после си спомням сълзите и умората си. Къде свършва гостоприемството и започва използването? Дали бях права да поставя граници? Или просто съм станала твърде строга майка?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между обичта към детето и самоуважението?