Когато семейството се разпада: Изповедта на една майка, която изгуби сина си заради снаха си

— Не мога да повярвам, че ми говориш така, Димитре! — гласът ми трепереше, а сълзите вече пареха по бузите ми. Стоях в средата на хола, стиснала ръце в юмруци, докато синът ми гледаше към пода. Елица, снаха ми, седеше на дивана с кръстосани крака и студена усмивка на лицето.

— Мамо, стига вече — изрече той тихо. — Не искам повече скандали. Елица е моята жена и трябва да я уважаваш.

Тези думи ме пронизаха като нож. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното нещо. Отгледах Димитър сама, след като баща му ни напусна, когато беше още малък. Работех на две места — в детската градина сутрин, а вечер чистех офиси, за да не му липсва нищо. Всичко правех за него. И сега… сега той ме гледаше като чужда.

Първият път, когато доведе Елица у дома, се опитах да бъда мила. Момичето беше красиво, но имаше нещо в погледа ѝ — някаква хладна пресметливост. Опитах се да я опозная, да я приема. Но тя рядко говореше с мен, а когато го правеше, беше с онзи тон — сякаш съм ѝ длъжна.

С времето започнах да усещам как Димитър се отдалечава. Вече не идваше всяка неделя на обяд, както преди. Когато звънях, често не вдигаше. А ако все пак се обадеше, разговорите бяха кратки и напрегнати.

— Мамо, Елица има нужда от мен — казваше ми той. — Тя е бременна и трябва да ѝ помагам.

— А аз? — питах го аз. — Аз не съм ли ти важна вече?

— Не е същото — отвръщаше той и затваряше телефона.

Скоро разбрах от съседката, че са се преместили в нов апартамент — далеч от мен. Никой не ме беше поканил да помогна с преместването. Никой не ме беше попитал дали имам нужда от нещо.

Веднъж реших да ги посетя без предупреждение. Купих торта и малко дрешки за бебето. Когато позвъних на вратата, Елица отвори и ме изгледа така, сякаш съм натрапница.

— Не сме ви очаквали — каза тя сухо.

— Дойдох да ви видя… и да донеса нещо за бебето — опитах се да се усмихна.

— Сега не е удобно — затвори ми почти вратата пред лицето.

Върнах се у дома със свито сърце. Седнах на леглото и плаках дълго. Чувствах се излишна, ненужна, забравена.

Минаха месеци. Димитър почти не се обаждаше. Когато най-сетне родиха малкия Александър, научих от Фейсбук. Нямаше обаждане, нямаше снимка, нямаше покана да видя внучето си.

Съседките ме гледаха със съжаление:

— Какво става с Димитър? Защо не идва?

— Не знам — отвръщах аз и усещах как гневът и болката се смесват вътре в мен.

Една вечер не издържах и му написах дълго съобщение:

„Дими, липсваш ми ужасно много. Моля те, позволи ми да видя внучето си. Обичам те.“

Отговорът дойде след два дни:

„Мамо, Елица не се чувства добре в твоята компания. Моля те, уважавай решението ни.“

Това беше всичко. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето ми.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми канеха на кафе, но аз отказвах. Не можех да понеса чуждото щастие. Всяка вечер гледах снимките на Димитър като малък и се питах къде сбърках.

Една сутрин получих писмо по пощата — покана за кръщенето на Александър. Беше подписано само от Димитър. Отидох с треперещо сърце. В църквата Елица едва ме поздрави. По време на ритуала стоях в края на залата, далеч от всички.

След това ги чух да шушукат:

— Защо изобщо я покани?

— Тя е майка ми! — прошепна Димитър ядосано.

— Тя само ще развали всичко! — отвърна Елица.

Сълзите ми потекоха отново. Напуснах празненството още преди тортата.

Сега седя сама у дома и пиша тази история. Питам се: какво направих грешно? Защо любовта ми към сина ми се превърна в причина за раздор? Защо една снаха може да разруши връзката между майка и син?

Кажете ми, има ли изход от тази болка? Какво бихте направили на мое място?