„От осемнайсетата ми година плащах на баща ми наем за собствената си стая. Сега очаква да го издържам.“ – Моята история за семейните сметки, обидата и незарасналите рани

– Пак ли ще закъснееш с наема този месец, Мария? – гласът на баща ми пронизваше тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Беше студена мартенска вечер, а аз се прибирах от работа с измръзнали ръце и празен стомах. Бях на осемнайсет и половина, току-що завършила училище, работех като сервитьорка в кварталното кафене, за да мога да си позволя… собствения си дом. Или по-точно – стаята, в която съм израснала.

– Тате, имам само половината пари този месец. Може ли да ти дам останалото другата седмица? – прошепнах, усещайки как гърлото ми се свива.

Той не ме погледна. Само въздъхна тежко и затвори вратата на кухнята. Знаех какво ще последва – мълчание, после студени реплики, после още по-строги изисквания. Майка ми беше починала преди три години и оттогава баща ми се беше превърнал в сянка – сянка, която изискваше ред, дисциплина и… наем.

– Ако не можеш да си плащаш, ще трябва да си намериш друго място – каза ми веднъж, когато закъснях с два дни.

Така започна моето пълнолетие – не с празненства и свобода, а с разписки, сметки и усещането, че съм натрапник в собствения си дом. Приятелките ми се чудеха как издържам. „Моят баща ми дава джобни!“, казваше ми Силвия. „Твоят ти взима наем?“ Кимах срамежливо и сменях темата.

Годините минаваха. Станах студентка по психология в Софийския университет. Работех на две места – през деня в книжарница, вечер пак сервитьорка. Всяка стотинка броях внимателно – за учебници, за транспорт, за храна… и за наема към баща ми. Понякога си мислех, че ако бях чужденка в София, щеше да ми е по-лесно – поне нямаше да ме боли така.

С времето между нас се появи пропаст. Говорехме само за сметки и задължения. Не помня кога последно ме попита как съм или дали съм щастлива. Веднъж се разплаках пред него:

– Тате, защо го правиш? Защо трябва да ти плащам? Аз съм ти дъщеря!

Той ме изгледа с онзи празен поглед:

– Така ще се научиш на отговорност. Животът не е лесен, Мария.

Но животът не беше лесен и за мен – особено когато собствената ти кръв те третира като квартирант.

След университета си намерих работа като психолог в училище в Младост. Станах независима. Наех си малък апартамент под наем с приятелка. За първи път се почувствах свободна – можех да оставя чаша на масата без страх, че ще ме глобят за това.

С баща ми почти не поддържахме връзка. Пращах му поздравителни картички за имен ден и Коледа. Той рядко отговаряше. Понякога се чудех дали изобщо ме обича или просто съм му била тежест след смъртта на майка ми.

Минаха години. Един ден получих обаждане от съседката ни – леля Гинка:

– Марийче, баща ти е много зле. Не може да става от леглото. Сам е…

Върнах се в онзи апартамент с треперещи ръце. Миришеше на застояло и самота. Баща ми лежеше блед и отслабнал.

– Мария… – прошепна той едва чуто. – Имам нужда от помощ… Нямам пари за лекарства…

В този момент всичко във мен се обърна. Спомних си всяка вечер, в която броях стотинки за наема към него; всяка сутрин, когато излизах гладна; всяка Коледа, когато празнувах сама.

– Искаш аз да те издържам сега? – попитах го тихо, но гласът ми трепереше от гняв и болка.

Той затвори очи. Сълза се търкулна по бузата му.

– Прости ми… Мислех, че така ще те направя силна…

Седнах до него и хванах ръката му. Не знаех какво да кажа. В мен бушуваха обида и жалост едновременно.

Следващите месеци бяха най-трудните в живота ми. Грижих се за него – купувах лекарства, готвех му супа, водех го по лекари. Понякога нощем плачех от безсилие и яд: защо трябва аз да давам всичко, когато той не даде нищо?

Една вечер седнах до леглото му:

– Тате… Защо никога не ме прегърна? Защо не ми каза „Обичам те“?

Той ме погледна със сълзи в очите:

– Не знаех как… Моят баща беше още по-студен… Мислех, че така ще те подготвя за живота…

Замълчахме дълго. В този миг разбрах колко поколения болка носим в себе си – предаваме я като наследство.

Когато баща ми почина няколко месеца по-късно, останах сама в празния апартамент. Гледах снимките ни от детството – усмихната майка, малка Мария с плитки, а до нас – един мълчалив мъж.

Сега често се питам: Дали семейството е просто сметка за плащане? Или е нещо повече? Можем ли някога да простим раните от миналото?