Две страни на истината: Моят живот със Златко

– Къде беше пак до толкова късно, Златко? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци. Часовникът на стената показваше 1:47 през нощта, а в апартамента ни в Люлин цареше гробна тишина.

Той остави ключовете на масата, без да ме погледне. – Работата се проточи. Не започвай пак, Мариела.

Това „не започвай пак“ беше като нож в гърдите ми. Вече месеци наред усещах как нещо не е наред. Миризмата на чужд парфюм по яката му, съобщенията, които изтриваше веднага щом ги получеше, и студенината в гласа му – всичко това ме разкъсваше отвътре. Но тази нощ реших да не мълча повече.

– Златко, не ме лъжи. Виждам те. Виждам как се променяш. Кой е тя? – думите ми излязоха по-тихи, отколкото исках.

Той замръзна за миг, после се обърна към мен с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам обичана. – Не знаеш какво говориш.

– Знам повече, отколкото мислиш. – В този момент телефонът му иззвъня. На екрана светна име: „Ива“.

Сърцето ми се сви. Взех телефона и без да мисля, отговорих:

– Ало?

От другата страна се чу женски глас: – Златко, добре ли си? Чакам те…

Затворих телефона и го хвърлих на масата. Сълзите вече се стичаха по бузите ми.

– Колко време? – попитах през зъби.

Той седна тежко на стола и зарови лице в ръцете си. – Не знам… Месеци… Година може би…

– Ива знае ли за мен?

Той поклати глава. – Не. Мисли, че съм сам.

В този момент светът ми се срина. Всичко, което бях градяла с този човек – домът ни, спомените ни, мечтите ни за бъдеще – се разпадна на парчета. Не можех да дишам. Излязох от апартамента и тръгнах без посока из нощна София. Дъждът се лееше като от кофа, но не ми пукаше.

На следващия ден реших да намеря Ива. Не защото исках да ѝ отмъстя, а защото имах нужда от истината. Намерих я във Facebook – млада жена, усмихната на снимките си с някаква наивна надежда в очите. Написах ѝ кратко съобщение: „Здравей, Ива. Казвам се Мариела и мисля, че трябва да поговорим за Златко.“

Срещнахме се в малко кафене до НДК. Тя пристигна първа, нервно въртеше чашата си с кафе.

– Ти си Мариела? – попита тихо.

Кимнах. – Да. Съпругата на Златко.

Очите ѝ се разшириха от ужас. – Не… Той ми каза, че е разведен…

– Лъгал е и двете ни.

Седяхме дълго в мълчание. После тя започна да плаче. Разказа ми как Златко ѝ обещавал ново начало, как ѝ казвал, че аз съм минало, че няма деца и задължения… А аз си спомних всички вечери, в които го чаках с топла вечеря и надежда в сърцето.

– Какво ще правиш? – попита ме Ива през сълзи.

– Не знам… – отвърнах честно. – Но знам едно: няма да позволя повече да ме лъжат.

Върнах се у дома с усещането за празнота и гняв. Златко ме чакаше на дивана, с очи пълни със страх.

– Мариела…

– Не! – прекъснах го рязко. – Свърши се! Излизаш от живота ми! Не мога да простя това предателство!

Той падна на колене пред мен:

– Моля те… Обичам те! Сгреших! Ще направя всичко!

– Обичал си само себе си! – извиках през сълзи. – Аз не съм резервен вариант!

След този ден започнаха най-трудните месеци в живота ми. Майка ми настояваше да му простя: „Мъжете са такива…“, казваше тя с горчивина. Баща ми мълчеше и само стискаше устни всеки път, когато го споменавах. Приятелките ми се разделиха на два лагера – едните ме окуражаваха да го напусна веднага, другите ме питаха дали не преувеличавам.

Всяка вечер лежах сама в леглото ни и се чудех къде сбърках. Дали не бях достатъчно добра? Дали нещо в мен го беше отблъснало? Или просто той никога не е бил човекът, за когото съм го мислила?

Започнах да ходя на психолог. Първите няколко срещи само плаках. После започнах да говоря за себе си – за мечтите си, за страховете си, за това как винаги съм поставяла другите пред себе си.

Един ден Ива ми писа: „Напуснах го. Благодаря ти, че ми отвори очите.“

Почувствах странно облекчение. Не бях сама в болката си.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да пия кафето си сутрин без чуждо присъствие, да се прибирам вечер в празен апартамент и да не чакам никого. Започнах нова работа и намерих нови приятели. Понякога още боли, особено когато видя двойки по улицата или чуя познатата мелодия на нашата песен по радиото.

Но вече знам: заслужавам повече от лъжи и половинчати истини.

Понякога вечер се питам: Колко жени още живеят в лъжа? Колко от нас ще намерят сили да изберат себе си?