Два пъти разбито сърце: Как повярвах на майка си?

– Не, мамо! Не! – гласът ми се разнесе из празния коридор на болницата, докато лекарят бавно сваляше ръкавиците си, а майка ми стоеше до мен, с ръце, стиснати до побеляване. В този момент светът ми се срина за втори път в рамките на една година. Вторият ми син, Петър, беше починал. Първият – Александър – си отиде преди осем месеца. И двата пъти под грижите на майка ми.

Не мога да опиша ужаса, който ме обзе. Винаги съм вярвала на майка си – Мария, силна жена, която сама ме е отгледала след като баща ми ни напусна. Тя беше моят стълб, моят пример. Когато се върнах на работа след майчинството, нямаше кой друг да гледа децата. „Ще ги пазя като очите си“, обеща тя. А аз ѝ повярвах. Как да не ѝ повярвам? Тя е майка ми!

Първият път лекарите казаха „нещастен случай“. Александър се задавил с парче ябълка. Майка ми плачеше неутешимо, обвиняваше себе си, че не е обърнала внимание за миг. Прегърнах я и ѝ казах: „Случва се, мамо. Не си виновна.“ Но в мен нещо се пропука. Започнах да се будя нощем, да се чудя дали не съм сгрешила, че ѝ поверих най-скъпото си.

След погребението на Александър вкъщи настъпи тишина, която режеше като нож. Съпругът ми – Георги – се затвори в себе си. Вината ни разяждаше по различен начин. Аз се вкопчих в Петър – последната ми надежда за светлина. Майка ми настояваше да го гледа, за да мога да работя и да не полудея от мъка.

– Дете мое, не мога да ти върна Александър, но ще направя всичко за Петър – каза тя една вечер, докато държеше внучето си в скута.

Доверих ѝ го отново. Може би защото нямах друг избор. Може би защото не исках да призная страха си.

Вторият път беше още по-ужасно. Обадиха ми се от спешното: „Петър е приет в тежко състояние.“ Когато пристигнах, вече беше късно. Лекарите казаха „инцидент“ – паднал по стълбите. Но този път социалните служби започнаха разследване. Откриха стари синини по тялото му.

Майка ми беше арестувана. Аз стоях пред полицейското управление и не можех да дишам. Георги ме гледаше с празен поглед:

– Как можа пак да ѝ ги дадеш? Как можа?

Не знаех какво да кажа. Чувствах се предадена и виновна едновременно. Вкъщи намерих дневника на Александър – детски рисунки и едно изречение: „Баба ме кара да мълча.“

Светът ми рухна окончателно.

Седмици наред не излизах от дома си. Хората шепнеха зад гърба ми: „Каква майка е тя?“, „Как може да не забележи?“ Дори родната ми сестра – Даниела – отказа да говори с мен:

– Ти винаги си била сляпа за нейните изблици! Помниш ли как ни заключваше в стаята като бяхме малки?

Бях забравила. Или по-скоро – бях изтласкала спомените някъде дълбоко в себе си.

Съдебният процес започна преди месец. Майка ми стоеше на подсъдимата скамейка – остаряла, прегърбена, с поглед, който търси прошка. Адвокатът ѝ твърдеше, че всичко е било злополука. Прокурорът показваше снимки на синините по телата на децата ми.

Всяка вечер сънувам Александър и Петър – викат ме, искат да ги прегърна още веднъж. Будя се с писък и усещане за вина, което ме души.

Георги напусна дома ни преди две седмици. Не издържа на болката и на общественото презрение.

– Не мога повече – каза тихо на прага. – Обичах те, но вече не мога.

Останах сама в апартамента ни в Люлин – сред играчките на децата, сред снимките по стените и тишината, която никога няма да бъде нарушена от детски смях.

Понякога се питам: ако бях послушала инстинкта си? Ако бях потърсила помощ? Ако бях разказала за онези стари спомени от детството?

Но кой вярва на такива неща? В България семейството е свято. Майката е неприкосновена фигура.

Сега чакам присъдата. Не знам дали ще мога някога да простя на майка си – или на себе си.

Понякога стоя до прозореца и се питам: Можем ли някога да видим истината за хората, които обичаме най-много? Или винаги ще бъдем слепи за болката зад усмивките им?