Моят мъж, скъперник: Ще намеря ли сили да избера себе си?

— Жасмина, пак ли ще харчиш пари за глупости? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стиснала в ръка касовата бележка от магазина. Беше само хляб, малко сирене и пакетче кафе — нищо излишно. Но знаех, че за него всяка стотинка е повод за скандал.

— Не са глупости, Петре. Просто нямаше как да не купя кафе, свърши… — опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха. Той вече беше обърнал гръб и тръшна вратата на хола.

Седнах на масата и се загледах в ръцете си. Пръстите ми трепереха. От години живея в този дом, но се чувствам като гост. Всяко мое желание се измерва в левове и стотинки, всяка моя мечта — в излишен разход. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че любовта ще ни стигне за всичко. Но с времето парите станаха неговият бог, а аз — негова сянка.

Преди години мечтаех да имам малко ателие за ръчно изработени бижута. Винаги съм обичала да творя с ръцете си — това ме караше да се чувствам жива. Но когато споделих идеята си с Петър, той само се изсмя:

— Глупости! Кой ще купува такива неща? По-добре си гледай домакинството.

Така мечтата ми остана заключена в чекмеджето, заедно с няколко мъниста и стари скици. С времето спрях да говоря за желанията си. Научих се да броя стотинките, да се отказвам от нови дрехи, от срещи с приятелки, от малки радости като кино или книга. Всичко беше „разточителство“.

Понякога нощем лежа будна и слушам равномерното му дишане до мен. Чудя се кога точно спрях да бъда Жасмина и станах просто „жената на Петър“. Майка ми често ми казваше: „Търпи, дете, мъжът е глава на семейството.“ Но колко дълго може една жена да търпи, преди да изгуби себе си?

Един ден, докато чистех стария скрин, намерих писмо от сестра ми Мария. Беше ми го писала преди години, когато още бяхме близки:

„Жаси, не забравяй коя си. Ти заслужаваш щастие.“

Сълзите ми капеха по хартията. Отдавна не бях плакала така — тихо, без гняв, само с болка. Реших да ѝ се обадя.

— Мария? — гласът ми трепереше.
— Жаси! Как си? — усетих топлината ѝ през телефона.
— Не знам… Чувствам се изгубена. Петър… той… — думите заседнаха в гърлото ми.
— Знам, мила. Виждам го по очите ти всеки път, когато се видим. Защо не дойдеш при мен за уикенда? Ще поговорим спокойно.

Това беше първият път от години, когато си позволих да избера себе си. Отидох при Мария и прекарах два дни в разговори, смях и спомени. Почувствах се отново жива. Тя ме насърчи да помисля какво искам аз — не Петър, не майка ми, не обществото.

Когато се върнах у дома, Петър ме посрещна с ледено мълчание.

— Къде беше? Пак ли харчи пари по глупости?
— Бях при сестра ми. И не съм харчила нищо излишно.
— Не ме интересува! Този дом не е хотел!

В този момент нещо в мен се пречупи. За първи път не изпитах вина. Само тиха решимост.

Започнах да отделям по малко пари от покупките — няколко лева тук-там. Записах се на онлайн курс по изработка на бижута. Вечерите прекарвах в кухнята над кутийка с мъниста и телчета. Създавах красота от нищото — както някога мечтаех.

Една вечер Петър ме хвана:

— Какво е това? Пак ли харчиш за глупости?
— Не са глупости! Това е моят живот! — извиках за първи път от години.

Той ме изгледа така, сякаш съм полудяла.

— Ако не ти харесва тук, тръгвай си!

Думите му бяха като шамар. Но вместо болка усетих облекчение.

На следващия ден събрах малкото си дрехи и любимите си инструменти за бижута. Отидох при Мария. Тя ме прегърна силно:

— Гордея се с теб!

Петър не ми се обади нито веднъж. Майка ми беше разочарована:

— Как можа да оставиш мъжа си? Какво ще кажат хората?

Но този път не ме интересуваше мнението на другите. За първи път от години дишах свободно.

Днес имам малко онлайн магазинче за бижута и няколко верни клиентки. Не е много, но е мое. Понякога още усещам вина — дали не съм предала брака си? Дали не съм егоистка?

Но когато погледна ръцете си — вече спокойни и уверени — знам, че съм избрала себе си.

А вие какво бихте направили на мое място? Егоизъм ли е да поискаш щастие или е смелост?