Невидимото жури: Мода, осъждане и търсене на приемане

– Това ли ще облечеш? – Гласът на чичо Петър проряза тишината в хола, докато аз се опитвах да си сипя малко салата. Всички погледи се обърнаха към мен – майка ми, баща ми, леля Мария, дори баба, която уж не чуваше добре. Бях облякъл любимата си риза с ярки цветя и тесни черни панталони. За мен това беше просто дреха, но за тях явно беше нещо повече.

– Какво му е? – опитах се да се усмихна, но гласът ми прозвуча по-високо от обичайното. – Харесва ми.

– Ама това не е за мъж, бе, момче! – намеси се баща ми, като остави чашата с ракия на масата. – Какви са тия шарении? Да не си тръгнал на карнавал?

В този момент усетих как бузите ми пламват. Леля Мария се опита да смени темата, но чичо Петър вече беше започнал:

– Едно време мъжете носеха костюми, ризи – бели или сини, ясно и просто. Сега… Не знам какво става с младите.

Майка ми ме погледна с онзи неин поглед – смесица от тревога и срам. Знаех, че й се иска да ме защити, но не смееше да противоречи на баща ми пред всички. Баба само поклати глава и прошепна:

– Ех, времена…

Седнах на масата, но храната вече нямаше вкус. Чувах как всички продължават да говорят за мен, сякаш не съм там. „Това ли е мъж?“, „Къде сбъркахме?“, „Модата ги разваля…“

Вътрешно кипях. Искаше ми се да стана и да изкрещя: „Това съм аз! Защо не можете просто да ме приемете?“ Но вместо това мълчах. Прехвърлях в ума си всички моменти, в които съм се опитвал да се впиша – когато играех футбол, въпреки че не го харесвах; когато носех скучни дрехи на училище, за да не ме сочат с пръст; когато се смеех на шеги, които ме нараняваха.

– Я кажи, Иванчо – обърна се към мен дядо ми с леко присвити очи, – ти какво искаш да покажеш с тая риза?

Погледнах го. В очите му имаше нещо различно – не осъждане, а любопитство. За миг си позволих да бъда честен:

– Просто искам да бъда себе си. Харесва ми тази риза. Чувствам се добре в нея.

Настъпи тишина. Баща ми въздъхна тежко:

– Себе си… Себе си… Ама ние какво сме ти дали? Всичко сме направили за теб! Искаме да си като хората!

– А ако хората са различни? – прошепнах почти несъзнателно.

Чичо Петър се изсмя:

– Гледай го ти! Много знаеш! Като пораснеш още малко, ще разбереш.

В този момент усетих как гневът и болката се смесват в мен. Исках да избягам от масата, от този дом, от всички тези очаквания. Но останах. Защото знаех, че ако тръгна сега, ще избягам не само от тях, а и от себе си.

След вечерята майка ми дойде при мен в кухнята.

– Не им обръщай внимание – прошепна тя и ме прегърна. – Просто са свикнали така.

– А ти? Ти свикнала ли си? – попитах я тихо.

Тя замълча за миг:

– Опитвам се… Понякога ми е трудно. Но те обичам.

Тези думи ме разплакаха. Защото знаех, че любовта й е истинска, но и че страхът й от мнението на другите е по-силен от желанието да ме защити.

Седнах сам на балкона и гледах светлините на града. Чувах смеха от хола, разговорите за политика и цени на бензина, но мислите ми бяха другаде. Колко пъти още ще трябва да се боря за правото си да бъда различен? Колко пъти ще трябва да обяснявам, че дрехите не правят човека?

На следващия ден получих съобщение от братовчедка ми Деси:

„Хареса ми ризата ти! Беше най-готиният на масата.“

Усмихнах се през сълзи. Може би има надежда. Може би някой ден ще мога да бъда себе си без страх.

Но докога ще живея под погледа на невидимото жури? Докога ще трябва да избирам между себе си и приемането?

Кажете ми – вие бихте ли имали смелостта да бъдете различни пред най-близките си хора?