Отидете, аз ще ви настигна – История за семейни тайни и разочарования

– Отидете, аз ще ви настигна – каза Иван, без да ме погледне в очите. Гласът му беше тих, почти безжизнен, а ръцете му трепереха леко, докато държеше чашата с кафе. Беше утрото на абитуриентския бал на нашия син Петър – денят, който трябваше да бъде празник, но вместо това се превърна в началото на края.

Стоях в коридора с Петър, облечен в новия си костюм, с лъскави обувки и онзи притеснен блясък в очите, който познавах още от първия му учебен ден. Майка ми, баба Мария, вече беше долу пред входа, нетърпелива да направи снимки и да се похвали пред съседките. А аз… аз се опитвах да задържа сълзите си и да не покажа на Петър колко ме боли.

– Тате, хайде де! – извика Петър с онази смесица от надежда и страх, която само дете може да изрази така чисто.

Иван не отговори веднага. Погледна през прозореца към празната улица, после към мен. В този момент разбрах – нещо се беше счупило в него. Не беше просто умора или обикновен спор. Беше нещо по-дълбоко, нещо, което се трупаше с години между нас – неизказани думи, премълчани обиди, тайни, които никога не излизаха наяве.

– Отидете – повтори той. – Ще дойда след малко.

Излязохме. Петър вървеше напред, а аз усещах как гърбът ми се огъва под тежестта на това „след малко“, което знаех, че никога няма да дойде. На улицата баба Мария вече подреждаше всички за снимка. Усмихвах се механично, докато вътре в мен всичко крещеше.

– Къде е Иван? – прошепна майка ми.
– Ще дойде – излъгах.

Снимките минаха като в сън. Петър се усмихваше заради мен, а аз се усмихвах заради него. После тръгнахме към ресторанта. Всички родители бяха там – майки и бащи, прегърнати, горди, развълнувани. Само ние бяхме двама.

– Мамо, тате ще дойде ли? – попита Петър тихо.
– Да, разбира се – казах и този път гласът ми трепереше.

Часовете минаваха бавно. Гледах как другите семейства празнуват заедно, как бащите прегръщат синовете си и им пожелават успех. А аз… аз чаках. Телефонът ми остана ням.

Вечерта се прибрахме сами. Петър не каза нищо. Свали костюма си внимателно и го окачи в гардероба. После седна до мен на дивана и ме прегърна.

– Мамо…
– Знам, миличък – прошепнах и го целунах по косата.

На следващата сутрин Иван не беше вкъщи. Намерих бележка на масата: „Извинявай. Не мога повече.“

Светът ми се срина. Опитвах се да разбера кога започна всичко това. Може би още когато загубихме второто си дете и никога не говорихме за болката си? Или когато Иван започна да работи до късно и все по-рядко вечеряхме заедно? Или когато аз се затворих в себе си от страх да не го изгубя?

Майка ми ме гледаше с укор:
– Трябваше да го държиш по-късо! Мъжете са като деца – ако ги оставиш сами, ще избягат!

Но аз знаех, че вината не е само негова или моя. Вината беше във всички онези малки моменти на мълчание, в които предпочитахме да премълчим истината, вместо да я изречем на глас.

Дните минаваха тежко. Петър се затвори в себе си. Започна да излиза до късно с приятели, върна се веднъж пиян… Сърцето ми се късаше всеки път, когато го виждах такъв – изгубен и самотен.

Една вечер го чух да говори по телефона:
– Не знам дали някога ще му простя…

Разбрах колко дълбока е раната. Не само за мен, но и за него.

Минаха месеци. Иван не се върна. Понякога изпращаше пари или кратко съобщение: „Как сте?“ Но никога не попита как се чувства Петър. Никога не поиска прошка.

Семейството ни се промени завинаги. Научих се да бъда силна заради сина си, но понякога нощем плача тихо в тъмното. Питам се дали можех да направя нещо различно. Дали ако бях казала истината навреме или бях поискала помощ… дали щяхме да сме заедно днес?

Петър порасна бързо. Сега е студент във Варна и рядко си идва у дома. Когато го прегръщам на гарата, усещам колко много ни липсва онзи живот „преди“.

Понякога си мисля: Колко семейства около нас живеят със същите тайни? Колко деца чакат бащите си напразно? И дали някога ще намерим сили да простим – на другите и на себе си?

А вие… бихте ли могли да простите? Или има рани, които никога не зарастват?