Когато парите убиват любовта: Моята битка за дома

– Не можеш да ми го направиш, Мария! Това е домът ни! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си пожълтелия нотариален акт, а очите на майка ми се пълнеха със сълзи. Сестра ми стоеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, студена и непроницаема като зимен вятър.

– Не съм длъжна да живея в мизерия, Елена. Този апартамент струва пари. Можем да го продадем и да си разделим парите. Ти и мама ще си намерите нещо под наем – каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и безсилна.

В този момент времето спря. Чувах само тежкото дишане на майка ни, която стискаше ръката ми така силно, че ноктите ѝ се впиха в кожата ми. Бяхме трите в хола на панелката ни в Люлин – мястото, където израснахме, където баща ни ни люлееше на колене, където майка ни ни учеше да правим баница. Сега това място беше бойно поле.

Вечерта не можах да заспя. Лежах на дивана до майка ми и слушах как стените шепнат спомени – първият учебен ден, Коледите с аромата на портокали и канела, смехът на баща ни, който вече го няма. Как можеше Мария да забрави всичко това? Как можеше парите да са по-важни от нас?

На следващата сутрин я намерих в кухнята, с чаша кафе и телефон в ръка. Говореше с някакъв брокер.

– Да, двустаен в Люлин. Да, ремонтиран е. Може да уредим оглед още тази седмица… – гласът ѝ беше делови, чужд.

– Мария! – прекъснах я. – Моля те, не го прави. Мама няма къде да отиде. Аз също.

Тя ме погледна с досада.

– Не мога цял живот да се грижа за всички ви! Омръзна ми! Ти си на трийсет и пет, време е да поемеш отговорност.

– Поемам! Но не мога да изхвърля мама на улицата! – гласът ми се пречупи.

Тя млъкна за миг, после сви рамене.

– Не е мой проблем.

Отидох при майка ми. Тя седеше на леглото си, гледаше снимката на баща ни и плачеше беззвучно.

– Мамо, няма да те оставя – прошепнах. – Ще намеря начин.

Но какъв начин? Работех като учителка в детска градина – заплатата ми стигаше едва за сметките и храната. Мария беше адвокатка – печелеше добре, имаше собствен апартамент в центъра, но алчността ѝ нямаше граници.

Започнах да търся помощ – говорих с роднини, съседи, дори с нашата квартална социална работничка. Всички ме гледаха със съжаление, но никой не можеше да направи нищо. Законът беше на страната на Мария – апартаментът беше наследствен и тя имаше право на своя дял.

Една вечер майка ми ме хвана за ръката.

– Ели, не се карайте заради мен. Ако трябва, ще отида в старчески дом…

– Не! – извиках през сълзи. – Никога!

Дните минаваха в напрежение. Мария водеше непознати хора на огледи из дома ни. Чужди очи разглеждаха стаите ни, сякаш вече бяхме изчезнали оттам. Майка ми се свиваше все повече, а аз усещах как гневът ме разяжда отвътре.

Една вечер не издържах и избухнах пред Мария:

– Как можа? Това ли сме ти ние – просто имот?

Тя ме изгледа студено:

– Винаги си била слабата сестра. Аз поне се грижа за себе си.

– А за нас? За мама?

– Всеки сам си е виновен за съдбата си.

Тогава разбрах – сестра ми вече не беше онази Мария, с която играехме на криеница по коридорите. Парите я бяха променили до неузнаваемост.

В отчаянието си написах писмо до баща ни – знаех, че няма кой да го прочете, но имах нужда да излея болката си:

„Тате, прости ни. Не успяхме да опазим дома ти. Мария вече не помни какво значи семейство…“

Майка ми намери писмото и го прочете през сълзи. Прегърна ме силно:

– Ели, ти си моето всичко. Домът е там, където сме заедно.

Но аз знаех – ако изгубим този апартамент, ще изгубим всичко останало.

Последната капка беше една сутрин, когато получихме писмо от адвокат – Мария завеждаше дело за делба на имота. Майка ми припадна от стреса. В болницата лекарят ме погледна строго:

– Трябва да я пазите от напрежение.

Но как?

Седях до леглото ѝ и се молех всичко това да е кошмар.

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Какво бихте направили на мое място? Кога парите станаха по-важни от любовта? И има ли изобщо начин да спасиш семейството си от алчността?