Фактура за любов: Когато бракът се превърне в сделка

„Колко струва една излъгана любов, Димитре? Кажи ми, моля те!“ – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си листа, на който с хладен почерк беше изписано: „Фактура за съвместно съжителство: 12 години, 3 месеца и 7 дни. Разходи: храна, ток, вода, ипотека, подаръци, почивки. Обща сума: 84 520 лева.“

Това беше всичко, което остана от брака ни – един лист хартия и една сума. Седях на кухненската маса в панелката ни в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозореца така, сякаш и той плачеше с мен. Димитър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете на анцуга си, и гледаше в пода.

„Това ли сме сега? Сметки? Дългове? Кой ще ми върне годините, в които вярвах, че сме семейство?“ – прошепнах аз.

Той не отговори веднага. Само въздъхна тежко и се обърна към хладилника. Извади бира, отвори я с трясък и отпи. „Не знам, Мария. Просто вече не мога. Всичко стана прекалено сложно.“

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми – първата ни среща на спирката на трамвая до пазара „Красно село“, първата ни квартира с мухлясалата баня и прозорец към вътрешния двор, раждането на дъщеря ни Ива, безсънните нощи, когато тя беше болна, и онези редки моменти на щастие, когато се смеехме заедно на старите български комедии.

Но последните години бяха различни. Димитър работеше все повече, прибираше се късно, а когато беше вкъщи, все гледаше телевизия или ровеше в телефона си. Аз се опитвах да поддържам дома ни чист, да готвя любимите му ястия – мусака, пълнени чушки, баница – но той рядко казваше „благодаря“. Започнах да се чувствам невидима.

Една вечер го попитах дали има друга жена. Той ме изгледа така, сякаш съм луда. „Не ставай смешна, Мария. Просто съм уморен.“

Но после започнах да намирам странни бележки в джобовете му – касови бележки от ресторанти, където никога не сме били заедно; парфюм, който не беше моят; съобщения на телефона му от някаква „Галя“. Когато го попитах кой е тя, той избухна: „Това е просто колежка! Не си въобразявай!“

С времето между нас се появи стена. Ива усещаше напрежението и често ме питаше защо татко вече не я гушка вечер. Аз не знаех какво да й кажа.

В онази съдбовна вечер с фактурата всичко се промени. Димитър каза:

„Мария, не мога повече така. Всичко между нас е само задължения и сметки. Ти си добра майка и домакиня, но аз… аз не съм щастлив.“

„А ти мислиш ли, че аз съм?“ – попитах го през сълзи.

Той замълча. После тихо каза:

„Може би трябва да си дадем почивка. Да разделим всичко по равно – и разходите, и времето с Ива.“

В следващите дни живеех като в мъгла. Майка ми настояваше да се върна при нея в Пловдив: „Тук ще си сред свои хора, Марийче! Ще ти помогнем с детето.“ Но аз не можех да приема края толкова лесно. Опитах да говоря с Димитър – предложих семейна терапия, дори му написах писмо с всички неща, които още обичам в него. Той го прочете и само каза: „Съжалявам.“

Една вечер Ива ме попита:

„Мамо, тате вече не ни обича ли?“

Прегърнах я силно и й казах:

„Понякога възрастните забравят какво е важното. Но ти винаги ще бъдеш обичана.“

Димитър се изнесе след седмица. Остави ми ключовете и още една фактура – този път за половината ипотека.

В квартала започнаха да шушукат. Съседката от третия етаж ме спря на стълбите:

„Марийче, какво става? Димитър го няма…“

Само поклатих глава и продължих нагоре.

Най-трудно беше вечерите – когато Ива заспиваше и тишината ме притискаше като олово. Започнах да пиша дневник – всяка болка, всяка обида, всяка малка надежда записвах там. Понякога си мислех дали можех да направя нещо различно – дали ако бях по-красива или по-забавна, той щеше да остане.

Един ден получих писмо от адвокат – Димитър искаше официален развод. В него имаше списък с вещи за подялба – телевизорът от сватбата ни, кафемашината от рождения ми ден, дори старият ни тостер.

Седнах на пода в хола и плаках дълго. После станах и измих лицето си. Реших да не позволя на болката да ме пречупи.

Започнах работа като продавачка в кварталния магазин. Хората идваха за хляб и мляко, но често оставаха да поговорят с мен за живота си. Започнах да усещам отново смисъл – макар и малък.

Ива растеше пред очите ми – учеше се да кара колело без помощни колела и все по-рядко питаше за баща си.

Понякога виждах Димитър на улицата – винаги забързан, винаги с телефон в ръка. Понякога ме поздравяваше неловко.

Сега знам, че любовта не може да се измери във фактури или вещи. Болката остава, но вече не ме определя.

Питам се: Колко струва една разбита мечта? Може ли някога прошката да излекува това, което парите са разрушили?