„Донеси децата, но не забравяй портфейла“: Семейна тайна под ябълката
„Мария, донеси децата, но не забравяй портфейла!“ — гласът на майка ми звънна в слушалката, остър като нож. Беше началото на юли, а аз стоях в кухнята на панелката си в Люлин, стиснала телефона така, сякаш можех да изтръгна от него някаква топлина. „Ще дойдем, мамо“, казах тихо, но тя вече беше затворила.
Влакът до Пазарджик беше претъпкан. Децата — Петър и Ива — се караха за прозореца, а аз гледах през стъклото към полетата със слънчогледи и се чудех какво ме чака този път. Баща ми беше болен от години, а майка ми — все по-изнервена и подозрителна. Брат ми Димитър живееше в Пловдив и идваше рядко. Винаги имаше оправдание: работа, деца, ремонти. Но когато ставаше дума за пари или наследство, се появяваше като по чудо.
Когато пристигнахме в селото, слънцето вече залязваше зад старата ябълка в двора. Майка ми ни посрещна на прага — с престилка и сурово изражение. „Децата да си измият ръцете! Мария, ела да видиш баща си.“
Влязох в хола. Баща ми лежеше на дивана, слаб и посивял. Очите му светнаха за миг, когато ме видя. „Марийке…“, прошепна той и стисна ръката ми. Усетих как гърлото ми се свива.
Вечерята беше напрегната. Майка ми сипваше супа и хвърляше погледи към портмонето ми, което бях оставила на масата. „Токът пак е скъп. Пенсията не стига за лекарства“, започна тя. „Димитър каза, че ще помогне, ама все го няма.“
„Ще оставя малко пари, мамо“, казах тихо.
„Колко малко?“, попита тя рязко.
Петър бутна чашата си и водата се разля по покривката. Ива заплака. Аз станах да почистя, а майка ми въздъхна тежко: „Все сама си оправям всичко.“
На другия ден Димитър пристигна с жена си Гергана и двете им момчета. Донесоха торта и бутилка ракия. Майка ми веднага ги покани на двора под ябълката. Всички седнахме около масата — сякаш бяхме на съд.
„Мамо, татко…“, започна Димитър, „трябва да говорим за къщата. Не може всичко да тежи само на Мария.“
„Аз не съм дошла за къщата!“, избухнах аз. „Дойдох да ви видя!“
Майка ми ме изгледа с укор: „Ти винаги си била доброто дете, Марийке… ама животът не е само добрина.“
Баща ми се опита да се намеси: „Не се карайте… Къщата е за вас двамата.“
Гергана се включи: „Ами ако я продадем? С парите ще ви е по-лесно.“
Майка ми пребледня: „Това е домът ни! Как ще го продадем?“
Димитър повиши тон: „Мамо, не можеш вечно да разчиташ на нас! И ние имаме семейства.“
В този момент Ива падна от люлката и заплака силно. Всички скочихме. Докато я утешавах, чух как майка ми прошепва на баща ми: „Виждаш ли? Всеки дърпа към себе си.“
През следващите дни атмосферата беше като пред буря. Майка ми мълчеше или се караше за най-малкото. Баща ми се затваряше в себе си. Димитър идваше само вечер и говореше по телефона навън.
Една нощ не можах да спя. Излязох в градината — въздухът миришеше на ябълки и влажна пръст. Седнах под дървото и заплаках без звук. Почувствах се като дете — безсилна пред гнева и болката на възрастните.
На сутринта майка ми ме намери там.
„Марийке…“, каза тя тихо, „не знам какво ще стане с нас.“
„Защо винаги всичко опира до пари?“, попитах я.
Тя седна до мен и погали ръката ми.
„Когато остарееш… страх те е да не останеш сама. Парите са сигурност… но не топлят сърцето.“
Погледнах я — видях в очите ѝ умората от годините, тревогата за бъдещето и една тиха молба за прошка.
Последната вечер преди да си тръгнем всички седнахме под ябълката — без думи, само с тежестта на неизказаното между нас.
Сега, години по-късно, често се връщам мислено под онази ябълка в двора на родителите ми. Питам се: можехме ли да бъдем по-честни един с друг? Или страхът от самота и бедност винаги ще ни разделя повече от всичко друго?