Мислех, че имам идеален зет… докато не ми поиска пари за гледането на внучката ми

– Мамо, трябва да поговорим. – Гласът на дъщеря ми Мария трепереше по телефона. Беше събота сутрин, а аз тъкмо бях сложила закуска за малката Елица – моята внучка, слънцето на живота ми. – Какво има, Мария? – попитах, усещайки как в стомаха ми се надига тревога. – Димитър… той… той смята, че трябва да ти платим за това, че гледаш Елица. – Думите ѝ паднаха върху мен като леден душ.

В този момент сякаш всичко около мен спря. Чувах само тиктакането на стенния часовник и тихото мляскане на Елица, която ядеше филия с лютеница. Не можех да повярвам. Димитър, моят зет, когото винаги съм приемала като собствен син, с когото сме празнували рождени дни и именни дни, който ме е прегръщал и наричал „мамо“, сега смяташе, че времето ми с внучката е услуга, която трябва да се заплати.

– Мария, това някаква шега ли е? – прошепнах. – Не, мамо. Той… той смята, че така е честно. Че ти отделяш време, а ние работим и печелим. Не иска да се чувства длъжник. – Гласът ѝ беше пълен с вина.

В този момент в мен се разгоряха гняв и болка. Спомних си всички онези дни, когато Мария беше малка и аз работех на две места, за да не ѝ липсва нищо. Спомних си как се грижих за нея, когато беше болна, как ѝ четях приказки вечер и ѝ пеех приспивни песни. Не съм броила часовете, не съм искала нищо в замяна – само обич.

Следобедът премина в мълчание. Елица ме дърпаше за ръката: „Бабо, хайде да рисуваме!“, а аз едва сдържах сълзите си. Какво щеше да стане с нашето семейство? Какво щеше да стане с доверието между нас?

На следващия ден Мария и Димитър дойдоха да вземат Елица. Димитър стоеше на прага с плик в ръка. Усмихна се неловко: – Мамо, знам, че това може да ти се стори странно… но искаме да сме коректни. Ти отделяш време, а ние… – Прекъснах го: – Димитре, ти някога броил ли си часовете, които майка ти е отделяла за теб? Питал ли си я колко струва любовта ѝ?

Той наведе глава. Мария се разплака. – Мамо, моля те… нека не се караме.

– Не се карам – казах тихо. – Просто боли. Боли ме, че семейството ни стигна дотук.

Вечерта седях сама в кухнята и гледах снимките по стената – Мария като малка, първият рожден ден на Елица, семейни празници на село при баба Станка. Всички тези моменти бяха изпълнени с топлина и смях. А сега? Сега между нас стоеше един плик с пари и хиляди неизказани думи.

Дните минаваха тежко. Мария ми звънеше по-рядко. Димитър избягваше срещи с мен. Елица питаше: „Бабо, защо не идваш вече у нас?“ Как да ѝ обясня? Как да кажа на едно дете, че възрастните понякога забравят какво е истински важно?

Една вечер Мария дойде сама. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
– Мамо… аз не искам така. Не искам парите да ни разделят. Но Димитър настоява…
– Мария, ти какво мислиш? – попитах я.
– Аз… аз мисля като теб. Но той казва, че така е редно – всеки труд трябва да се заплаща.
– А любовта? А семейството? Те също ли имат цена?
Мария се разплака още по-силно.

В следващите седмици започнах да отказвам да гледам Елица. Казах им: „Докато не решите какво е по-важно за вас – парите или семейството – няма да мога да ви помагам.“ Беше ми тежко, но чувствах, че ако приема тези пари, ще предам всичко, в което вярвам.

Скоро разбрах от съседката ми Пенка, че Мария изглежда изтощена – работи до късно, а Димитър все по-често се прибира късно вечер. Елица стои сама пред телевизора или при комшийката от долния етаж.

Една неделя Мария дойде с Елица на гости без предупреждение. Детето се хвърли в прегръдките ми: „Бабо! Много ми липсваш!“ Мария седна срещу мен и каза:
– Мамо… прости ни. Разбрахме колко сме сгрешили. Семейството е по-важно от всичко друго.

Прегърнах ги и трите плакахме дълго.

Но болката остана някъде дълбоко в мен. Вече знаех, че доверието може да бъде разклатено само за миг – от едно неразбиране или една погрешна стъпка.

Сега често се питам: Наистина ли парите са по-важни от обичта? Колко струва времето с внучето ми? И дали някога ще можем напълно да си простим това?