Съпругът ми избра майка си пред мен: Една българска история за гордост, семейство и промяна

– Мамо, хайде, ще изпуснем чекирането! – гласът на Димитър отекна през залата на Терминал 2, докато държеше билета си високо в ръка. Свекърва ми, леля Стефка, се усмихна доволно и се залепи до него. Аз стоях с двете ни деца – Виктор и Мария – и се опитвах да успокоя Мария, която вече мрънкаше, че я болят краката. В този момент разбрах, че нещо не е наред.

– Дими, къде са нашите билети? – попитах тихо, докато той размахваше два червени бордни карти.

– Ами… – започна той, без да ме поглежда – за мен и мама взех бизнес класа. Вие сте в икономична. По-евтино е така, а и мама не може да стои на тясно.

Погледнах го невярващо. Стефка ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна.

– Нали разбираш, скъпа – намеси се тя – възрастните хора имат нужда от повече комфорт. Ти си млада, ще издържиш.

В този момент не знаех дали да се разплача или да изкрещя. Стиснах зъби и прегърнах децата. Виктор ме погледна с големи очи:

– Мамо, защо тате не идва с нас?

– Защото така е решил – отговорих тихо и се опитах да не покажа колко ме боли.

Полетът до Варна беше дълъг – не заради времето във въздуха, а заради тежестта в гърдите ми. Димитър и Стефка се наслаждаваха на шампанско и просторни седалки, докато аз се борех с разлят сок по панталона на Мария и опитвах да успокоя Виктор, който не спря да пита кога ще види татко.

Когато кацнахме, Димитър дори не ни изчака. Той и майка му вече бяха взели багажа си и ни чакаха отвън с такси. Не каза нищо за случилото се. Просто продължи напред, сякаш всичко е наред.

Това беше само началото. През следващите дни в къщата на свекърва ми в Бяла всичко беше подчинено на нейните правила. Аз готвех, чистех и гледах децата, докато тя разказваше на съседките как „днешните млади жени не знаят какво е истинско семейство“. Димитър рядко заставаше на моя страна. Когато се опитвах да говоря с него, той само вдигаше рамене:

– Моля те, не започвай пак. Мама е възрастна жена. Не можеш ли просто да се нагодиш?

Вечерите бяха най-тежки. Седяхме на масата, а Стефка разказваше истории от младостта си – как е жертвала всичко за семейството си, как е търпяла своя свекър и свекърва. Поглеждаше ме изпитателно:

– Навремето жените не се оплакваха толкова. Знаеха си мястото.

Виктор веднъж попита:

– Мамо, защо баба винаги ти казва какво да правиш?

Не знаех какво да отговоря. Вътре в мен се бореха гняв и безсилие. Всяка вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуят децата.

Една сутрин Мария падна и си удари коляното. Докато я утешавах, Стефка влезе в стаята:

– Ако беше по-внимателна майка, нямаше да се случи това!

Тогава не издържах.

– Стига! – извиках през сълзи. – Омръзна ми да ме обвинявате за всичко! Омръзна ми да съм невидима! Димитре, ти ще кажеш ли нещо?

Той стоеше като вцепенен.

– Моля те… – прошепна той – не прави сцени пред мама.

В този момент нещо в мен се пречупи. Взех децата за ръка и излязох навън. Разходихме се по плажа, а аз мислех само едно: „Докога ще търпя?“

Вечерта събрах багажа ни. Димитър ме гледаше невярващо:

– Какво правиш?

– Прибирам се в София с децата. Не мога повече така.

– Не можеш да ме оставиш! Какво ще кажат хората?

– Повече ме интересува какво ще кажат децата ни един ден за мен.

На гарата Виктор ме прегърна:

– Мамо, ти си най-смелата!

Пътувахме цяла нощ обратно към София. Вкъщи беше тихо и празно, но за първи път от години усещах лекота. На следващия ден започнах работа на половин ден в една книжарница близо до дома ни. Беше трудно – парите не стигаха, децата питаха за баща си, а аз всяка вечер се чудех дали съм постъпила правилно.

Димитър звъня няколко пъти. Първо ядосан, после умолително:

– Върни се! Мама няма да живее вечно…

Но аз вече бях взела решение. Започнах да уча вечерен курс по английски и малко по малко върнах самоуважението си.

Днес децата са по-щастливи. Виктор рисува семейство с трима души – мен, него и Мария. Понякога питат за баща си, но вече не плачат нощем.

Понякога вечер сядам сама на балкона с чаша чай и се питам: „Колко жени още търпят подобно унижение? Колко от нас ще намерят сили да кажат: стига?“