Следите в снега: История за доверие, семейство и граници

— Пак ли ще започваш с тези глупости, Мария? — гласът на съпруга ми, Димитър, прозвуча остро в тясната кухня. Стоях до прозореца, стиснала чашата с чай, и гледах как снегът покрива двора ни в село Бели Искър. — Не са глупости! — отвърнах тихо, но твърдо. — Виждала съм ги. Следи в снега, точно до навеса. Не са нашите стъпки.

Димитър въздъхна тежко и се обърна към дъщеря ни, Ива, която седеше на масата и си драскаше нещо в тетрадката. — Кажи й ти, Иве. Няма как някой да идва тук посред нощ. Кучето щеше да лае.

Ива само сви рамене, без да вдига поглед. Знаех, че не иска да се намесва. От седмици усещах как нещо се променя между нас тримата. Димитър ставаше все по-нервен, Ива се затваряше в себе си, а аз… аз се чувствах все по-сама.

Всяка сутрин излизах първа навън — още преди да се съмне. Въздухът беше леден, а снегът скърцаше под ботушите ми. Винаги намирах нови следи — едри стъпки, понякога и отпечатъци от ръка по прозореца на мазето. Сърцето ми се свиваше от страх и гняв. Опитвах се да говоря с Димитър, но той само махаше с ръка.

— Стига си си въобразявала! — повтаряше той. — Тук няма никой освен нас.

Но аз знаех, че не е така. Започнах да заключвам всички врати още по-рано вечерта. Понякога чувах стъпки отвън, шепот… Или може би само си въобразявах? Съмнението ме разяждаше отвътре.

Една вечер, докато миех чиниите, забелязах Ива да се промъква към задната врата. Проследих я тихо до навеса. Там тя подаде нещо на някого през прозореца — пакет храна, увит в кърпа. Спря ми дъхът.

— Ива! — извиках я рязко.

Тя подскочи и се обърна към мен с ужас в очите. — Мамо… Моля те, не казвай на татко!

— Кой е там? — настоях аз и се приближих.

От тъмнината излезе момче на около 17 години — слаб, с разрошена коса и изплашен поглед. Познах го веднага — това беше Петър от съседното село, за когото се говореше, че е избягал от вкъщи след скандал с баща си.

— Моля ви… — прошепна той. — Само за няколко дни… Нямам къде да отида.

Стояхме тримата в снега — аз, дъщеря ми и това уплашено момче. В главата ми се блъскаха мисли: страх, вина, гняв към Ива и към себе си. Как можех да не забележа? Какво щеше да стане, ако Димитър разбере?

Върнахме се вътре и заключих вратата зад нас. Ива плачеше тихо. — Той няма никого, мамо… Ако го изгоним, ще замръзне навън.

Седнах до нея и я прегърнах. — Разбираш ли колко е опасно това? Ако някой разбере…

— Съседите вече ни гледат странно — прошепна тя. — Чух ги да говорят пред магазина.

На следващия ден Димитър забеляза липсата на храна и започна да подозира нещо. Напрежението вкъщи стана нетърпимо. Започнахме да се караме за най-малкото нещо. Той настояваше да му кажа какво става, а аз мълчах.

Една вечер го чух да говори по телефона с брат си: — Мария не е на себе си напоследък… Страхувам се за нея.

Чувствах се предадена и сама срещу всички. Започнах да се съмнявам във всичко — в себе си, в брака ни, в способността си да пазя семейството си цяло.

Петър остана при нас скрит още няколко дни. Ива му носеше храна тайно, а аз стоях будна нощем и слушах всеки шум отвън. Един ден обаче съседката Пенка ме спря на улицата:

— Марийке, чух че имате гостенин… Да не би да криете някого?

Погледът й беше остър като нож. Усетих как бузите ми пламват от срам и страх.

Вечерта казах на Димитър истината. Последва скандал — викове, обвинения, сълзи. Той настоя Петър веднага да напусне къщата ни.

— Не можем да рискуваме! — крещеше той. — Имаме дете! Как можа да го допуснеш?

Ива избяга в стаята си и тресна вратата след себе си. Аз останах сама в кухнята, стиснала главата си в ръце.

На следващия ден Петър си тръгна без дума. Остави бележка: „Благодаря ви за всичко.“

След него остана празнота и студ между нас тримата. Димитър почти не говореше с мен, Ива ме гледаше с укор.

Седмици наред се опитвах да върна доверието им, но не знаех откъде да започна. Всяка вечер гледах през прозореца към снега и се питах: Кога семейството ни стана толкова крехко? Кога престанахме да вярваме един на друг?

Понякога си мисля: Дали направих правилното нещо? Или просто поставих граници там, където трябваше да има мостове? Какво бихте направили вие?