Когато семейството на зетя се превърна във враг: Моята битка за дъщеря ми
— Не искам повече да стъпя в тази къща! — гласът на дъщеря ми, Мария, трепереше от гняв и болка. Стоеше на прага, със сълзи в очите, а аз се опитвах да я прегърна, но тя се дръпна. — Мамо, не разбираш ли? Те ме мразят!
В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Само преди година мечтаех за този ден — дъщеря ми да се омъжи, да намери щастие, а аз да стана баба. Но вместо радост, получихме война. Всичко започна още на сватбата. Помня как майката на зет ми, госпожа Димитрова, ме изгледа с онзи студен поглед, когато предложих да помогна с подреждането на масите. „Ние си знаем работата“, каза тя сухо и ме отмести с ръка. Тогава не обърнах внимание — помислих си, че е просто напрежение от големия ден.
Но след това нещата само се влошиха. Всяка среща между нашите семейства беше като минно поле. Веднъж, когато поканих Мария и съпруга ѝ Петър на вечеря у дома, той пристигна сам. „Майка ми не иска Мария да идва тук“, каза той тихо, без да ме погледне в очите. Сърцето ми се сви — какво толкова сме направили?
Опитах се да говоря с Мария, но тя само свиваше рамене: „Мамо, не искам да ги ядосвам.“ Виждах как се променя — стана затворена, нервна, започна да избягва разговорите за семейството на Петър. А аз се чувствах безсилна.
Една вечер, докато миех чиниите, чух как съпругът ми Георги говори по телефона с бащата на Петър. Гласът му беше напрегнат:
— Господин Димитров, не разбирам защо трябва да държите децата ни далеч един от друг. Не сме ви направили нищо лошо.
— Вие не сте от нашата черга — отвърна студено отсрещната страна. — Дъщеря ви не е достатъчно добра за нашия син.
Георги тресна слушалката и ме погледна отчаяно: „Какво сме им сторили?“
Започнах да се обвинявам — може би съм казала нещо нередно, може би не съм била достатъчно учтива. Но колкото повече се опитвахме да изгладим отношенията, толкова по-голяма ставаше пропастта между нас.
Мария започна да идва все по-рядко у дома. Когато все пак се появеше, беше бледа и уморена. Една вечер я заварих да плаче в стаята си:
— Мамо, те ме карат да избирам между вас и тях! Петър не смее да им противоречи…
Сърцето ми се късаше. Какво можех да направя? Да я насърча да напусне Петър? Да ѝ кажа да търпи? Всяка опция беше като нож в гърдите.
Скоро след това разбрахме, че Мария е бременна. Вместо радост, новината донесе още повече напрежение. Семейството на Петър настояваше детето да носи тяхната фамилия и дори намекнаха, че ние няма да имаме право да го виждаме често. Георги избухна:
— Това е нашата внучка! Няма да позволим да ни я отнемат!
Последваха седмици на мълчание и студени погледи при всяка случайна среща из града. Слуховете тръгнаха бързо — в малкия ни град всички знаеха за нашата семейна война.
Една вечер Мария дойде у дома с куфар в ръка:
— Не мога повече! Мамо, татко… ще остана при вас за известно време.
Прегърнах я силно и усетих колко е крехка и уплашена. През нощта седях до леглото ѝ и слушах тежкото ѝ дишане. Мислех си за всички пропуснати възможности — дали ако бях по-твърда още в началото, ако бях настояла за открит разговор между семействата… Може би всичко щеше да е различно.
На следващия ден Петър дойде разтревожен:
— Мария, моля те, върни се у дома… Майка ми е болна от притеснение.
— А аз? — прошепна Мария. — Аз не съм ли важна?
Гледах ги как стоят един срещу друг — двама млади хора, разкъсани между любовта и семейните очаквания. В този момент разбрах колко трудно е понякога да бъдеш родител — и колко лесно можеш да изгубиш детето си в битката за неговото щастие.
Сега седя сама в кухнята и пиша тази история. Питам се: Кога семейството се превръща във враг? И има ли изобщо победители във войната за нечие щастие?