Майка ми отказва да гледа децата, а аз трябва да издържам семейството: Историята на Мария от Пловдив

— Не мога, Мария! Казах ти вече сто пъти — не съм бавачка! — гласът на майка ми отекна в малката кухня, докато държеше чашата си с кафе и гледаше през прозореца към сивия двор.

Стоях срещу нея, с ръце, стиснати в юмруци, и усещах как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми. Беше понеделник сутрин, а аз трябваше да съм на работа след час. Децата още спяха, но след малко щяха да се събудят и пак щях да тичам между тях, закуската и мисълта как ще ги оставя сами.

— Мамо, моля те… Само за няколко часа. Знаеш, че няма кой друг — гласът ми трепереше. — Не искам да те натоварвам, но… не мога сама.

Тя въздъхна тежко и остави чашата на масата. — Мария, аз си имам живот. Цял живот работих, гледах теб и брат ти. Сега искам малко спокойствие. Не е моя работа да гледам твоите деца.

Погледнах я невярващо. Винаги съм си мислела, че семейството е най-важното. Че когато останеш сам, майка ти ще е до теб. Но след като Петър почина преди две години, всичко се промени. Останах сама с три деца — Даниел на 9, Ива на 6 и малката Лили на 3. Работех като касиерка в супермаркет в Кючук Париж и всяка стотинка брояхме внимателно.

— А ако беше обратното? Ако аз имах възможност да ти помогна? — попитах тихо.

Тя само сви рамене и се обърна към прозореца.

Върнах се вкъщи със свито сърце. Даниел ме посрещна на вратата:

— Мамо, пак ли ще ходиш на работа? Кой ще ни гледа?

— Ще се оправите за малко сами, миличък. Ще оставя храна и ще ви звънна през обедната почивка.

Видях страха в очите му, но не можех да направя нищо друго. Вече бях питала всички — съседката леля Сийка беше болна, приятелките ми работеха или имаха свои проблеми. Детската градина на Лили беше затворена за ремонт, а за частна бавачка нямах пари.

Вечерта седнахме тримата на масата. Ива мълчеше, а Лили се опитваше да нарисува нещо върху покривката.

— Мамо, защо баба не иска да ни гледа? — попита изведнъж Ива.

Замръзнах. Как да обясня на дете нещо, което самата аз не разбирах?

— Баба е уморена, миличка. Понякога възрастните имат нужда от почивка.

— А ти кога ще почиваш? — прошепна Даниел.

Не отговорих. Само прегърнах тримата и се опитах да не заплача.

Сутрините станаха кошмар. Тръгвах рано, оставях закуска и инструкции. Даниел беше станал малък възрастен — помагаше на сестрите си, пускаше пералнята, дори готвеше макарони. Но виждах как детството му изтича между пръстите.

Една вечер се прибрах по-рано от обикновено. Вратата беше отключена, а Лили плачеше в коридора.

— Какво стана? — попитах уплашено.

— Ива падна от стола… удари си главата… — хлипаше Лили.

Отидох при Ива — имаше голяма цицина на челото. Прегърнах я силно.

— Добре ли си?

Тя кимна през сълзи.

Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всичко — за Петър, за майка ми, за децата. Защо трябваше да е толкова трудно? Защо хората около мен бяха толкова безразлични?

На следващия ден отидох при майка ми отново. Този път не молех — настоявах:

— Мамо, не мога повече така! Децата са сами по цял ден! Ако не ми помогнеш, ще трябва да напусна работа!

Тя ме погледна студено:

— Това е твоят живот, Мария. Аз вече дадох своето.

Излязох от апартамента й със сълзи в очите. По улицата хората ме гледаха странно — жена на 35 години, която плаче посред бял ден. Но не ме интересуваше.

В работата започнах да закъснявам. Шефът ми намекна няколко пъти:

— Ако не можеш да си точна, ще трябва да търсим друг човек…

Вечерите ставаха все по-тежки. Децата усещаха напрежението. Започнах да крещя за най-малкото нещо — после се разкайвах и ги прегръщах със сълзи.

Една вечер Даниел дойде при мен:

— Мамо… ако татко беше тук, щеше ли всичко да е по-лесно?

Стиснах го силно:

— Не знам, миличък… Но знам, че ще се справим. Защото сме семейство.

Но вътре в мен бушуваше буря от вина и безсилие.

Седмица по-късно получих писмо от училището — Даниел бил разсеян, не си пишел домашните. Учителката ме извика на разговор:

— Госпожо Георгиева, виждаме промяна у него… Има ли нещо у дома?

Какво да кажа? Че сме сами? Че баба им ги избягва? Че аз едва се държа?

Върнах се вкъщи и седнах до прозореца с чаша чай. Гледах как децата си играят в двора и си мислех: Къде сбърках? Защо майка ми не може да бъде до мен? Защо в България всеки е сам за себе си?

Понякога си мечтая някой просто да ме прегърне и да каже: „Ще се оправиш.“ Но вместо това чувам само: „Това е твоят живот.“

Кажете ми… Вие бихте ли оставили дъщеря си сама в такава ситуация? Семейството ли е най-важното или всеки трябва сам да носи кръста си?