Когато миналото не си тръгва: Битката ми с бившата свекърва за дома и достойнството ми
– Не мога да повярвам, че имаш наглостта да ми звъниш за това! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона, а в ушите ми кънтяха думите на бившата ми свекърва, Мария.
– Не се прави на изненадана, Елена! Половината от парите са мои по право! – настоя тя, без капка съчувствие в гласа си.
Стоях в средата на празния хол, където някога беше домът ни с Петър. Разводът беше приключил преди два месеца. Мислех, че най-накрая ще си поема въздух, че ще мога да започна начисто. Но ето ме – сега трябваше да се боря за нещо, което вярвах, че е мое. Апартаментът беше купен с мои пари, още преди да се омъжа. Петър никога не беше вложил и стотинка в него, а майка му – още по-малко. Но Мария имаше друго мнение.
– Ти си забравила кой ти помогна с мебелите! – продължи тя. – Аз и Петър носихме всичко на ръце! Без нас още щеше да спиш на пода!
Стиснах зъби. Спомних си онзи ден, когато Петър и Мария дойдоха с микробус и донесоха стария диван от тяхната къща в Перник. Диванът беше скъсан и миришеше на мухъл, но тогава приех помощта им. Сега това се обръщаше срещу мен.
– Мария, не мисля, че е справедливо да искаш половината от парите – казах тихо. – Апартаментът е на мое име. Всички документи са изрядни.
– Не ме интересуват твоите документи! – изкрещя тя. – Петър страда заради теб! Ти го изгони! Сега ще си платиш!
Затворих телефона и се свлякох на пода. Сълзите ми потекоха безконтролно. В този момент осъзнах, че разводът не беше краят на битката ми – беше само началото.
Вечерта майка ми дойде у дома. Донесе ми топла баница и чай от липа. Седнахме на масата, а тя ме погледна загрижено:
– Ели, какво ще правиш? Знаеш, че Мария няма да се спре. Ще те влачи по съдилища, ако трябва.
– Не знам, мамо… Толкова съм уморена. Просто искам да започна нов живот.
– Тогава се бори! – каза тя твърдо. – Това е твоят дом. Ти си го създала. Не позволявай да ти го вземат.
Думите ѝ ме разтърсиха. През следващите дни започнах да търся адвокат. Намерих една жена – адвокат Димитрова, която веднага разбра ситуацията ми.
– Елена, законът е на твоя страна – увери ме тя. – Но трябва да си готова за мръсни номера. Бившата ти свекърва може да опита всичко.
И беше права. Още същата седмица Мария започна да разпространява слухове в квартала. Съседката от третия етаж ме спря на стълбите:
– Ели, вярно ли е, че си изгонила Петър и сега ще оставиш майка му без покрив?
Почувствах се като престъпник в собствения си дом. Хората ме гледаха с подозрение, шушукаха зад гърба ми. Дори брат ми започна да ме разпитва:
– Абе, сестро, сигурна ли си, че не трябва да ѝ дадеш нещо? Все пак са ти помагали…
– Помагали са ми с един стар диван! – избухнах аз. – Това не им дава право на половината апартамент!
Всяка вечер лежах будна и се чудех дали не греша. Дали не съм прекалено твърда? Но после си спомнях всички години, в които Мария ме унижаваше пред Петър, всички пъти когато се намесваше в брака ни и ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си живот.
Делото започна след месец. В съда Мария плачеше театрално:
– Аз ѝ дадох всичко! А тя ме изхвърли като куче!
Адвокат Димитрова беше безпощадна:
– Госпожо Мария, имате ли документи за собственост? Имате ли доказателства за финансов принос?
Мария мълчеше. Съдията изглеждаше уморен от драмата ни.
След три месеца съдът отсъди в моя полза. Апартаментът беше мой. Но победата имаше горчив вкус. Мария не спря със заплахите и обидите. Петър също не ми прости.
Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на София. Чудех се дали всичко това си струваше – самотата, клюките, напрежението в семейството ми.
Но после си спомних първата сутрин след развода – когато за първи път от години се събудих без страх какво ще каже Мария или какво ще поиска Петър.
Сега имам свободата си. Имам дома си. Но понякога се питам: Защо в България все още жената трябва да воюва толкова ожесточено за правото си на независимост? Колко още жени ще минат по този път? Какво бихте направили вие на мое място?