Когато всичко се срути: Българска дъщеря между любовта и очакванията
– Виктория, пак ли ще се прибираш толкова късно? – гласът на майка ми пронизваше тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Беше почти полунощ, а аз стоях на прага, с обувки в ръка, за да не събудя баба.
– Мамо, имам работа, не мога да си тръгна по-рано – отвърнах тихо, но вътре в мен всичко кипеше. Знаех, че няма да разбере. Никога не разбираше.
– Работа? Или пак си с онзи твой приятел? – тя ме погледна с онзи студен поглед, който ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.
– Не е важно с кого съм! Важно е, че се опитвам да се справя сама, както ти винаги си искала! – гласът ми трепереше от гняв и обида.
Майка ми млъкна за миг, после само въздъхна тежко и затвори вратата на стаята си. Останах сама в коридора, с обувките в ръка и сълзи в очите. Баба тихо се провикна от стаята си:
– Вики, ела при мен, миличка.
Отидох при нея и седнах на ръба на леглото. Тя ме погали по косата и прошепна:
– Не ѝ се сърди. Тя така си мисли, че те закалява. Но знам колко ти е тежко.
Стиснах зъби, за да не заплача. Баба беше единствената, която поне малко ме разбираше. Майка ми винаги беше строга – още от малка ме караше да си оправям леглото перфектно, да уча до късно, да не излизам с „неподходящи“ хора. Когато навърших осемнайсет, ми каза:
– Вече си голяма. Време е да се научиш да се оправяш сама. Не разчитай на мен за всичко.
Тогава го приех като предизвикателство. Записах се в Софийския университет, започнах работа в една книжарница до НДК и се опитвах да балансирам между лекции и смени. Но всяка вечер, когато се прибирах уморена и гладна, усещах как стените на апартамента ме притискат. Майка ми рядко питаше как съм. По-често ме упрекваше:
– Защо пак си взела тройка? Не ти ли стига времето за учене? Или пак си по кафетата?
– Мамо, работя! Не мога да уча цяла нощ!
– Аз на твоята възраст работех и учех и пак имах шестици! – отвръщаше тя с гордост.
Всяка дума беше като удар. Чувствах се невидима – сякаш всичките ми усилия никога не бяха достатъчни. Един ден не издържах и ѝ казах:
– Мамо, защо никога не ме питаш дали съм щастлива? Само изискваш!
Тя ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света:
– Щастие? Първо трябва да станеш човек, после ще мислиш за щастие.
Тези думи ме преследваха дълго. Започнах да се съмнявам в себе си – дали наистина не заслужавам обич? Дали съм просто поредната дъщеря, която трябва да изпълни чужди очаквания?
С времето отношенията ни станаха още по-напрегнати. Майка ми все по-често стоеше затворена в стаята си, а аз прекарвах повече време навън – с приятели или просто сама по улиците на София. Понякога се прибирах късно нарочно – само за да избегна поредния упрек.
Една вечер баба получи инсулт. Всичко се преобърна за секунди – болница, лекари, страх. Майка ми плачеше безутешно в коридора на Пирогов, а аз стоях до нея и за първи път я видях слаба и безпомощна.
– Вики… аз… не знам какво ще правим без мама… – прошепна тя през сълзи.
Тогава разбрах – цялата ѝ строгост беше броня срещу страха. Страхът да не остане сама, страхът да не сгреши като майка. Но това не променяше болката ми.
След няколко дни баба почина. Апартаментът стана още по-тих и студен. Майка ми почти не говореше. Аз също.
Една сутрин я намерих в кухнята с чаша кафе и снимка на баба пред себе си.
– Вики… знам, че не съм била лесна майка – каза тя тихо. – Но исках само да те направя силна. Светът е жесток…
– Мамо, силата не идва от упреците. Идва от любовта – отвърнах аз със сълзи в очите.
Тя ме погледна дълго и за първи път видях вина в очите ѝ.
– Може би си права… Може би трябваше повече да те прегръщам…
Прегърнах я за първи път от години. И двeте плакахме дълго.
Днес живея сама под наем в малък апартамент в Студентски град. Работя много, уча още повече. Понякога майка ми ми звъни просто да ме попита как съм. Не винаги мога да ѝ простя всичко, но вече знам – любовта трябва да се казва и показва навреме.
Питам се: Колко от нас са израснали между изискванията и мълчанието? Колко деца чакат една прегръдка повече от всичко друго?