Първата вечер в ада на свекървата – Една вечеря, която преобърна живота ми

– Не знам какво си мислиш, Мария, но у нас такава салата не се сервира – гласът на бъдещата ми свекърва, госпожа Иванова, проряза въздуха като нож. Бяхме седнали около масата в малкия апартамент на родителите ми в Люлин. Всички се опитвахме да изглеждаме спокойни, но напрежението беше осезаемо като миризмата на пържен лук, която се носеше от кухнята.

Майка ми, с треперещи ръце, подаде чинията с шопска салата към госпожа Иванова. Усмивката ѝ беше изкуствена, а очите ѝ – влажни. – Извинете, може би не е по ваш вкус, но това е любимата салата на Даниел – опита се да смекчи ситуацията тя.

– Даниел ще яде каквото му сложа аз – отвърна свекърва ми и погледна сина си с онзи поглед, който не търпи възражение. Даниел, моят годеник, седеше до мен и мълчеше. Не посмя да срещне погледа ми. В този момент усетих как нещо вътре в мен се чупи.

Баща ми преглътна тежко и се опита да разведри обстановката:
– Ами, хайде да вдигнем наздравица за младите!

Но чашите останаха във въздуха само за миг. Госпожа Иванова не докосна своята. – Аз не пия за неща, които още не са сигурни – каза тя и се усмихна студено.

В този момент майка ми избухна в сълзи и излезе от стаята. Аз останах като вцепенена. Бях между два свята – този на семейството ми и този на човека, когото обичам. А той… той просто седеше и гледаше в чинията си.

След вечерята, когато гостите си тръгнаха, майка ми ме прегърна силно. – Не искам да страдаш, мило дете. Ако така ще бъде животът ти с тях… – думите ѝ увиснаха във въздуха.

През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха думите на госпожа Иванова: „Даниел ще яде каквото му сложа аз.“ Какво означаваше това? Че никога няма да бъда достатъчно добра? Че винаги ще съм чужда в техния дом?

На следващия ден Даниел дойде при мен. Очите му бяха уморени.
– Може би майка ми беше малко рязка… Просто е притеснена за мен.
– Притеснена? Тя унижи майка ми пред всички! – гласът ми трепереше от гняв и болка.
– Не искам да се караме заради това… Ще свикне с теб, дай ѝ време.
– А ако не свикне? Ако винаги трябва да избирам между теб и семейството си?

Той замълча. Тишината между нас беше по-силна от всякакви думи.

Дните минаваха, а напрежението не стихваше. Майка ми избягваше да говори за сватбата. Баща ми се затваряше в себе си. Даниел все по-рядко идваше у нас. А аз се чувствах все по-самотна.

Една вечер, докато миех чиниите, майка ми дойде при мен.
– Мислиш ли, че любовта е достатъчна? – попита тихо тя.
– Не знам… Вече не знам нищо.

Седмица по-късно трябваше да отидем на гости у Иванови. Сърцето ми биеше лудо през целия път до техния апартамент в Младост. Госпожа Иванова ме посрещна с ледена усмивка.
– Надявам се този път да не си донесла нищо домашно – каза тя още на прага.

Вечерята беше напрегната. Всеки мой жест беше наблюдаван под лупа. Когато поисках да помогна в кухнята, тя ме сряза:
– По-добре седни при мъжете. Тук жените си знаят работата.

Почувствах се излишна, нежелана. След вечерята Даниел ме изпрати до асансьора.
– Моля те, опитай се да я разбереш… Тя просто е такава.
– А ти ще ме защитаваш ли някога? Или винаги ще стоиш отстрани?

Той не отговори.

В следващите дни започнах да се питам дали изобщо има смисъл да продължавам тази връзка. Обичах Даниел, но не можех да понеса мисълта, че семейството му винаги ще ме гледа като натрапница. Майка ми страдаше заради мен, баща ми беше разочарован. А аз се чувствах разкъсана между двете семейства, които никога няма да станат едно цяло.

Една вечер седнах сама на балкона и заплаках. За мечтите си, за надеждите си, за всичко изгубено само за една вечеря.

Сега ви питам: Може ли любовта да оцелее там, където семействата са във война? Или сме обречени винаги да избираме между сърцето си и корените си?