Напуснах, защото не исках повече да бъда „неудобната съпруга“

„Пак ли ще стоиш цял ден вкъщи, Йоана?“, гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз се опитвах да скрия треперенето на ръцете си. Беше неделя сутрин, а навън в Родопите валеше ситен дъжд. Погледнах го за миг — строгият му поглед, скъпият му костюм, макар че беше у дома. „Имам работа, Петре. Ще изчистя, ще сготвя…“, прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като прашинки.

Петър беше от София — успешен адвокат, уважаван човек. Аз — момиче от малко родопско село, с мечти за любов и топлина. Запознахме се на една сватба в Смолян, където той беше гост, а аз помагах на леля си в кухнята. В началото всичко беше като приказка: разходки по Витоша, вечери на свещи, обещания за общо бъдеще. Но след сватбата нещата се промениха. София ме погълна — шумна, чужда, студена. Петър работеше до късно, а аз стоях сама в апартамента ни в Лозенец, усещайки как стените се стягат около мен.

Свекърва ми — госпожа Мария — често ми звънеше: „Йоана, кога ще имаме внуче? Петър заслужава наследник!“ Усмихвах се насила и обещавах, че ще стане. Но месеците минаваха, а аз все по-често плачех нощем в банята. Петър започна да се прибира още по-късно. Понякога носеше аромата на чужд парфюм. Веднъж го попитах: „Обичаш ли ме още?“ Той само сви рамене: „Йоана, не ми създавай излишни проблеми.“

Станах „неудобната съпруга“ — тази, която не ражда, не блести по приеми, не умее да се впише в софийските среди. На семейните събирания всички ме гледаха с жал или презрение. Майка ми по телефона шепнеше: „Търпи, дъще. Така е при жените.“ Но аз усещах как се задушавам.

Една вечер Петър се прибра пиян. Хвърли сакото си на пода и кресна: „Защо си още тук? Защо не можеш да бъдеш като другите жени?“ Сълзите ми потекоха безшумно. Тогава разбрах — вече не бях негова съпруга, а негов срам.

На следващата сутрин събрах малкото си дрехи в една чанта. Погледнах апартамента — студен, безличен, пълен с чужди вещи. Оставих бележка: „Не мога повече да бъда твоята неудобна съпруга.“ Взех автобуса за родното си село.

Майка ми ме посрещна на прага със сълзи в очите: „Какво ще кажат хората?“ Баща ми не каза нищо — само седна на пейката пред къщата и запали цигара. Селото зашушука: „Йоана се върна… Мъжът ѝ я изгони…“ Децата ме гледаха любопитно, жените — със смесица от съжаление и завист.

Първите седмици бяха ад. Не можех да спя. Сънувах Петър — понякога добър, понякога жесток. Майка ми настояваше да му се обадя: „Може би ще те приеме обратно.“ Но аз знаех — няма връщане назад.

Започнах работа в местното читалище. Помагах на децата с уроците по български език и литература. Постепенно хората свикнаха с присъствието ми. Една вечер на площада срещнах стара приятелка — Даниела. „Йоана, ти си смела! Аз никога не бих посмяла да напусна мъжа си…“ Усмихнах се тъжно: „Не е смелост, Дани… Просто вече не можех да живея без достойнство.“

С времето започнах да усещам свободата като топъл шал около раменете си. Всяка сутрин гледах Родопите през прозореца и си мислех: „Тук поне мога да бъда себе си.“ Но болката от предателството и самотата не изчезваше напълно.

Един ден Петър дойде в селото. Стоеше пред къщата ни с букет рози и виновен поглед. „Йоана… върни се. Ще опитаме отново.“ Погледнах го дълго — видях страха му от самотата, но не и любовта към мен. „Не мога, Петре. Ти не ме обичаш такава, каквато съм.“

Той замина без думи. Селото пак зашушука: „Йоана отказа да се върне при мъжа си…“ Но този път не ме беше срам.

Сега живея скромно, но спокойно. Понякога нощем още плача за изгубените години и разбитите мечти. Но знам — избрах себе си пред удобството на другите.

Чудя се… Колко още жени живеят като мен — в сянката на чужди очаквания? Кога ще спрем да търпим и ще започнем да живеем за себе си?