„Едно внуче ми стига!“: История за това как семейството може да бъде най-голямата пречка пред щастието

– Не разбирам защо ви трябва второ дете, Мария! – гласът на свекърва ми, госпожа Станка, проряза тишината на кухнята като нож. Бях седнала срещу нея, с ръце върху корема си, а съпругът ми Петър стоеше неловко до прозореца, сякаш се надяваше да изчезне.

– Мамо, моля те… – опита се да я прекъсне Петър, но тя го погледна строго.

– Едно внуче ми стига! – отсече тя. – Вие не знаете какво правите. Сега времената са трудни. Пари няма, работа няма, а вие… още едно дете!

Сълзите ми напираха, но се сдържах. Не исках да ѝ дам това удоволствие – да ме види слаба. Вече бях преминала през толкова много – безсънни нощи с малкия Даниел, борба с кредитите, постоянните ѝ забележки за всичко – от начина, по който готвя, до това как възпитавам сина си. Но този път беше различно. В този момент разбрах, че не става дума само за нея. Става дума за мен, за нас, за нашето семейство.

– Мамо, това е наше решение – казах тихо, но твърдо. – Искаме второ дете.

Тя се изсмя горчиво:

– Искате? А кой ще го гледа? Аз ли? Да не мислите, че ще ви помагам пак? Аз вече съм си гледала децата!

Петър се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми. Усетих как трепери. Знаех, че му е трудно да застане между мен и майка си. Винаги е бил „мамин син“, но сега трябваше да избере страна.

– Мамо, Мария има нужда от подкрепа, не от упреци – каза той тихо.

– Подкрепа? – повтори тя. – Подкрепа ли? Аз ви давам всичко – храна, пари, време! А вие… още едно дете!

В този момент малкият Даниел влезе в кухнята с любимото си плюшено мече.

– Мамо, ще имам ли братче? – попита той с невинните си очи.

Погледнах го и усетих как сърцето ми се свива от любов и страх едновременно.

– Да, миличък – прошепнах. – Ще имаш братче или сестриче.

Свекърва ми стана рязко от стола и излезе от стаята, тръшкайки вратата след себе си. Въздухът остана тежък и лепкав от неизказани думи.

След този ден всичко се промени. Станка започна да ни избягва. Не идваше вече всяка вечер „да види детето“, не носеше буркани със зимнина и не звънеше по пет пъти на ден да пита дали сме яли. Петър се затвори в себе си. Вечерите ни минаваха в мълчание. Аз се чувствах виновна – сякаш съм разрушила нещо ценно, макар че просто исках още едно дете.

Една вечер седяхме с Петър на балкона. Гледах светлините на София и се чудех дали някога ще бъда истински щастлива.

– Мислиш ли, че сбъркахме? – попитах го тихо.

Той въздъхна:

– Не знам… Мама винаги е била трудна. Но ти си моята жена. Нашето семейство е важното.

– А ако никога не ни прости?

Той ме прегърна:

– Ще се справим. Заедно.

Месеците минаваха бавно. Бременността ми беше трудна – гадене, умора, тревоги. Даниел често питаше защо баба не идва вече. Не знаех какво да му кажа.

Един ден получих кървене и ме приеха по спешност в болница „Шейново“. Петър беше до мен през цялото време. Лекарите казаха, че всичко е наред, но трябва да почивам повече.

На следващия ден в стаята влезе Станка. Беше бледа и изглеждаше по-стара от всякога.

– Мария… – започна тя колебливо. – Чух какво е станало… Извинявай… Аз… Просто се страхувам за вас. За всички ви.

Погледнах я и видях сълзи в очите ѝ. За първи път я видях уязвима.

– И аз се страхувам – признах тихо. – Но това е нашият живот. Нашето семейство.

Тя седна до мен и хвана ръката ми.

– Ще помагам… колкото мога… Само да сте добре.

В този момент почувствах облекчение и болка едновременно. Защо трябваше да минем през толкова страдание, за да стигнем дотук?

Когато се прибрахме у дома с новородената Елица, Станка беше там – с топла супа и усмивка през сълзи. Даниел тичаше около сестра си и крещеше:

– Имам си сестричка! Имам си сестричка!

Понякога вечер сядам на леглото до спящите си деца и се питам: Защо щастието ни често зависи от одобрението на другите? Дали някога ще можем просто да бъдем щастливи без страх от чуждото мнение?