Не купихме тази къща за тях – Когато семейството се настани неканено

— Не купихме тази къща за тях! — крещях вътрешно, докато стиснах дръжката на вратата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. В хола се носеше миризма на прясно сварено кафе, но вместо уют усещах само напрежение. Свекърва ми, Мария, седеше на дивана и гледаше сутрешния блок по телевизията, а свекър ми, Георги, шумно разлистваше вестника. Децата тичаха из коридора, а Марко — моят Марко — стоеше между всички ни като заложник.

— Катерина, ще сложиш ли още малко захар в кафето? — попита Мария с онзи тон, който уж беше мил, но винаги ме караше да се чувствам като прислужница.

— Разбира се — отвърнах и се насилих да се усмихна. Вътре в мен обаче бушуваше буря. Не беше минала и седмица, откакто Марко ми съобщи новината: „Мама и татко ще дойдат да живеят при нас. Нямат друг избор.“

Тогава не казах нищо. Преглътнах. Казах си, че ще е временно. Че ще се справим. Но с всеки изминал ден усещах как стените на нашия дом се стесняват, как въздухът става тежък от неизказани думи и дребни упреци.

— Мамо, баба пак ми каза да не ям шоколад преди обяд! — извика малкият ми син, Виктор, и ме погледна с очи, пълни с упрек.

— Баба ти мисли за теб — казах тихо, но вътрешно кипях. Защо тя трябваше да определя правилата в моя дом?

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме всички на масата — шестима души, но сякаш между нас имаше невидими стени. Мария винаги намираше повод да коментира как съм сготвила или как съм възпитала децата. Георги пък не пропускаше да отбележи колко е шумно и разхвърляно.

— Едно време децата слушаха родителите си — промърмори той една вечер, докато Виктор и сестра му спореха за дистанционното.

— Времето е друго — опитах се да отвърна спокойно. — И децата са други.

Марко мълчеше. Понякога го гледах и се чудех дали изобщо забелязва какво се случва. Дали усеща как аз се топя ден след ден? Или просто му е по-лесно да не вижда?

Една вечер не издържах. След като всички легнаха, седнах до него на дивана.

— Марко, не мога повече така. Това не е животът, който искахме. Не купихме тази къща за тях.

Той въздъхна тежко.

— Знам… Но какво да направя? Те са ми родители. Не мога да ги оставя на улицата.

— А мен? Можеш ли да ме оставиш така? Да гледаш как се задушавам в собствения си дом?

Той замълча. Погледна ме с онзи уморен поглед, който напоследък виждах все по-често.

— Ще поговоря с тях — обеща тихо.

Но нищо не се промени. Дните се нижеха един след друг — едни и същи дребни битки, едни и същи неизказани думи. Започнах да избягвам дома си. Оставах по-дълго на работа, разхождах се из квартала безцелно, само и само да не се прибирам навреме за вечеря.

Една сутрин Виктор ме попита:

— Мамо, защо си тъжна?

Погалих го по косата и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Не съм тъжна, миличък. Просто съм уморена.

Но той не ми повярва. Децата усещат всичко.

Веднъж чух Мария да говори по телефона със своята сестра:

— Катерина е студена напоследък… Не знам какво й има. Може би не ни иска тук.

Стиснах зъби. Не знаех дали да плача или да крещя. Не ги исках тук — поне не по този начин! Исках домът ми обратно. Исках спокойствие за децата си и за себе си.

Една вечер избухнах. След поредния коментар за това как съм измила чиниите „неправилно“, хвърлих гъбата в мивката и извиках:

— Стига! Това е моят дом! Моите правила! Ако не ви харесва — намерете си друго място!

Всички замръзнаха. Мария ме изгледа така, сякаш съм я ударила. Георги стана от масата без дума. Марко ме гледаше невярващо.

Последваха дни на ледено мълчание. Децата усещаха напрежението и ставаха все по-неспокойни. Аз се чувствах виновна, но и облекчена — най-накрая бях казала това, което ме мъчеше от месеци.

След седмица Марко дойде при мен:

— Говорих с тях… Ще потърсят квартира наблизо. Не са щастливи тук… Никой не е щастлив така.

Плаках цяла нощ — от облекчение, от вина, от умора.

Сега домът ни е по-тих. Децата пак тичат из коридора без страх от упреци. Но аз често се питам: направих ли правилното? Колко може да жертва човек заради семейството си, преди да изгуби себе си?

А вие… бихте ли издържали? Или бихте избрали себе си?