Без дом, без корени: Историята на Борис, изоставеното дете

– Не го искаме. Оставете го тук. – Гласът на майка ми, макар и едва доловим, се вряза в съзнанието ми като нож. Бях само бебе, но тази сцена ми беше разказвана толкова пъти от лелките в дома, че сякаш я помня. Първият ми дом беше болницата в Пловдив, а след това – Домът за деца „Надежда“.

Всяка вечер, когато светлините угасваха и другите деца тихо плачеха в леглата си, аз се взирах в тавана и си представях как изглеждат хората, които са ме оставили. Дали имам братя или сестри? Дали някога ще се върнат за мен? В дома всички бяхме като малки войници – строени за закуска, за обяд, за вечеря. Лелките ни наричаха по номера, а не по имена. Аз бях номер 17.

Първият ми приятел беше Стефан – момче с големи кафяви очи и мечта да стане футболист. Веднъж го попитах:
– Стефане, мислиш ли, че нашите ще дойдат?
Той само сви рамене:
– Не знам. Може би. Но ако не дойдат, ще си намерим други.

На осем години ме взеха в приемно семейство – семейство Георгиеви от едно малко село до Асеновград. Мислех си, че най-накрая ще имам майка и баща. Но още първата вечер разбрах, че съм просто „детето от дома“, което трябва да помага в градината и да не създава проблеми. Приемната майка – леля Мария – беше строга жена с груби ръце и още по-груб език.

– Борисе, не си тук да ти угаждаме! – казваше тя често. – Ще ядеш каквото има и ще слушаш!

В училище децата усещаха, че съм различен. Наричаха ме „домовец“, „сиромах“, „никой“. Веднъж един от по-големите момчета ме блъсна в калта:
– Върви си там, откъдето си дошъл! Никой не те иска!

Вечерите прекарвах сам в стаята си, гледайки през прозореца към далечните светлини на Пловдив. Понякога си представях, че някъде там има истинска майка, която мисли за мен. Пишех писма до нея – никога не ги изпращах, но ги пазех под възглавницата си.

На петнадесет години избягах от приемното семейство. Скитах по улиците на Пловдив, спях по пейки и в изоставени сгради. Гладът беше постоянен спътник, но най-много ме болеше самотата. Един ден попаднах на социален работник – господин Тодоров. Той ме заведе в център за младежи без дом.

– Борисе, животът ти досега е бил труден – каза ми той една вечер. – Но ти можеш да избереш какъв човек да станеш.

Започнах да работя като помощник в една автосервизна работилница. Шефът ми – бай Иван – беше суров човек, но понякога ми носеше баничка сутрин и ми разказваше истории за младостта си.

– Знаеш ли, Борка – каза ми веднъж той, – човек не избира къде се ражда, но избира как да живее.

С времето успях да завърша вечерно училище. Имах приятели – някои от тях също бяха минали през домове или трудни семейства. Събирахме се вечер на Младежкия хълм и си разказвахме мечтите.

Но вътре в мен винаги гореше въпросът: кои са моите родители? Защо ме оставиха? На двадесет и три години реших да ги потърся. Намерих старата си папка от дома – там имаше име: Антоанета Димитрова.

Търсенето беше като ходене по тънък лед. Открих я в един панелен блок в Кючук Париж. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

Позвъних на вратата. Отвори жена с уморено лице и побеляла коса.
– Да?
– Извинете… Казвам се Борис… Може би ме познавате… Аз съм вашият син.

Тя пребледня. Дълго мълча. После тихо каза:
– Не можех… Бях сама… Бях на седемнайсет… Прости ми…

Стояхме един срещу друг като непознати. Исках да я прегърна, но не можех да мръдна.
– Защо не ме потърси? – прошепнах.
– Не знаех как… Страхувах се…

Излязох от блока с усещането за празнота. Срещнах я, но не намерих отговорите, които търсех цял живот.

Днес съм на тридесет и две години. Имам малък апартамент под наем и работя като шофьор на такси. Все още понякога се будя нощем с усещането, че съм сам на света. Но вече знам: семейството не винаги е кръвта ти. Понякога е човекът, който ти подаде ръка в най-тъмния момент.

Питам се: Може ли човек да избере кого да обича? И дали някога ще спра да търся мястото си под това небе?