Под един покрив, без свобода: Моята битка за себе си

— Къде са парите от заплатата ти, Катерина? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз стоях с чаша чай в ръка, ръцете ми трепереха леко. Беше петък вечер, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин.

— Оставих ги на масата, както винаги — прошепнах, опитвайки се да не срещам погледа му. Знаех, че всяка дума може да бъде грешна.

Той се приближи бавно, с онзи поглед, който ме караше да се свивам вътрешно. — Не съм ги видял. Да не си задържала нещо за себе си?

В този момент осъзнах колко дълбоко съм затънала. Всяка стотинка от заплатата ми като медицинска сестра отиваше при него. Петър не работеше от години — все имаше оправдания: ту го болеше кръста, ту „нямаше смисъл“ да се хаби за нищо. Аз носех всичко вкъщи — храна, сметки, дори цигарите му. А той… той просто контролираше.

Преди години вярвах, че това е любов. Че така трябва — жената да се грижи за дома, мъжът да решава всичко. Майка ми често ми повтаряше: „Търпи, Катерина, така е в живота. Мъжът е глава на семейството.“ Но с времето главата започна да ме души.

— Не съм задържала нищо — казах по-силно този път, но гласът ми пак трепереше. — Всичко е там.

Той изсумтя и излезе от кухнята. Чух как тряска вратата на спалнята. Останах сама с мислите си и с тишината, която тежеше повече от всяка негова дума.

Вечерта легнах до него, но между нас имаше пропаст. Гърбът му беше обърнат към мен, а аз гледах тавана и броях пукнатините по него. Мислех си: „Това ли е животът ми? Това ли заслужавам?“

На следващия ден на работа колежката ми Мария ме погледна загрижено:

— Катя, добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— Просто не съм спала добре — излъгах.

Тя не каза нищо повече, но очите ѝ казваха всичко. Знаеше. Всички знаеха. Слуховете в квартала се разнасят бързо — особено когато някой като Петър крещи по жена си през отворените прозорци.

Седмица по-късно намерих в джоба си пет лева — забравени или нарочно оставени от Петър. Сърцето ми заби лудо. За първи път от години имах свои пари. Купих си шоколад и седнах на пейката пред блока. Ядох го бавно, парченце по парченце, сякаш беше най-голямото богатство на света.

В този момент до мен седна възрастна жена — баба Станка от третия етаж.

— Катенце, всичко наред ли е у вас? Чувам ви понякога… — започна тя плахо.

Погледнах я и за първи път не излъгах:

— Не е наред, бабо Станке. Не е наред отдавна.

Тя сложи ръка върху моята и каза тихо:

— Не си сама, момиче. Ако имаш нужда от помощ… кажи.

Тези думи ме разплакаха. Прибрах се вкъщи с усещането, че някой най-сетне ме вижда.

Седмици наред мислех какво да правя. Петър ставаше все по-нервен — веднъж хвърли чиния по стената, друг път изкрещя така силно, че съседите звъннаха на вратата да питат дали всичко е наред. Аз все повече се затварях в себе си.

Една вечер Мария ме хвана за ръката след работа:

— Катя, трябва да говорим. Знам какво преживяваш. И аз минах през това преди години. Има организации, които помагат на жени като нас. Не си длъжна да търпиш.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път някой ми каза „не си длъжна“.

Започнах да търся информация тайно — в интернет на телефона си, в библиотеката на болницата. Открих телефон на организация за защита на жени от домашно насилие. Записах го на листче и го скрих в портмонето си.

Една нощ Петър се прибра пиян и започна да крещи без причина. Хвана ме за ръката толкова силно, че остави синини. На сутринта ги гледах в огледалото и си казах: „Дотук.“

Отидох при Мария и ѝ разказах всичко. Тя ме заведе при психолог и юрист към организацията. За първи път някой ме изслуша без да ме съди.

След седмица събрах смелост и напуснах дома ни. Отидох при сестра ми в Дружба — малък апартамент, но топъл и сигурен. Петър звъня няколко дни по телефона, заплашваше ме, молеше ме да се върна. Но аз не се върнах.

Започнах нов живот — трудно, с много страхове и съмнения. Но всяка сутрин се будех с усещането за свобода.

Сега стоя на прозореца и гледам как слънцето огрява панелните блокове на София. Питам се: Колко жени още живеят така? Колко още ще търпят в името на „любовта“? И кога ще повярваме, че заслужаваме повече?