Достатъчно! Как се научих да казвам НЕ и да защитавам мира си

– Мартина, пак ли ще ги оставиш да спят у вас? – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато аз гледах към вратата, зад която вече се чуваха смехове и тракане на бутилки.

– Мамо, моля те, не започвай пак. Просто имат нужда от място за през нощта. – Опитвах се да звуча уверено, но вътре в мен всичко клокочеше. Беше петък вечер, а апартаментът ми в центъра на София отново се превръщаше в общежитие за „приятели“. Този път бяха Петър и Галя – двойка, която от месеци се караше и събираше пред очите ми, а аз бях тяхната безплатна терапия и хотел.

Оставих телефона на масата и отворих вратата. Петър ме прегърна през рамо:
– Марти, ти си злато! Само ти ни разбираш. Обещавам, утре сутринта ще си тръгнем рано.

Галя вече беше разположила чантата си на дивана и ровеше из хладилника ми.
– Имаш ли още от онова домашното сладко? – попита тя, без дори да ме погледне.

Погледнах ги и усетих как гневът ми се надига. Не беше първият път. Всъщност, това беше станало рутина – всеки път, когато някой имаше проблем или просто не му се прибираше у дома, идваше при мен. Аз бях „Мартина – спасителката“. Но кой спасяваше мен?

Седнах на ръба на леглото си и се загледах в тавана. Спомних си как преди година апартаментът ми беше моето убежище – място за книги, музика и спокойствие. Сега беше пълен с чужди дрехи, празни чаши и шумни разговори до късно през нощта. Майка ми беше права – бях позволила на всички да прекрачат границите ми.

На следващата сутрин Галя ме събуди с трясък:
– Марти, къде са чистите кърпи? Има ли кафе?

Петър вече пушеше на балкона и говореше по телефона:
– Не, няма проблем, пак сме у Мартина. Тя няма нищо против.

Тогава не издържах.
– Стига! – гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах. – Не мога повече така. Това е моят дом, не хотел! Искам да си тръгнете. Сега.

Двамата ме гледаха като ударени с мокър парцал.
– Марти, какво ти става? – Галя се опита да се усмихне.
– Просто… не мога повече. Чувствам се изцедена. Имам нужда от пространство. От спокойствие.

Петър остави цигарата и кимна:
– Явно си права. Прекалихме.

След като затворих вратата след тях, избухнах в сълзи. Чувствах се виновна – сякаш ги предадох. Но за първи път от месеци апартаментът ми беше тих. Седнах на пода и дишах дълбоко.

Вечерта майка ми дойде на гости с домашна баница.
– Видях сторито ти – каза тя с усмивка. – Писала си: „Време е за ново начало“. Гордея се с теб.

Прегърнах я силно.
– Мамо, толкова дълго време мислех, че ако не съм винаги на разположение за всички, ще остана сама. А всъщност… сама със себе си ми е най-спокойно.

Тя ме погледна сериозно:
– Хората ще те обичат повече, когато започнеш да обичаш себе си.

Думите ѝ ме разтърсиха. Но не всички реагираха така. На следващия ден получих съобщение от Галя:
– Не мога да повярвам как ни изгони! Мислех те за приятелка…

Петър също не закъсня:
– Явно вече си прекалено важна за нас обикновените хора.

Седях с телефона в ръка и усещах как гневът им се опитва да ме върне назад – към вината, към страха да не бъда отхвърлена. Но този път не им позволих.

В следващите седмици започнах да казвам „не“ по-често – на колеги, които искаха да им върша работата; на роднини, които очакваха да съм винаги насреща; на стари приятели, които се появяваха само когато имат нужда от услуга.

Не беше лесно. Имаше дни, в които се чувствах ужасно самотна. Понякога се чудех дали не сгреших – дали не станах твърде студена или егоистична. Но с времето започнах да усещам лекота. Вечерите ми станаха по-тихи, сутрините по-спокойни. Започнах да чета отново любимите си книги, да рисувам и дори да каня само хората, с които наистина ми е приятно.

Един ден срещнах Галя случайно в метрото. Погледна ме студено и подмина без дума. Беше ми тъжно, но вече знаех – приятелството ни е било еднопосочно. Петър също изчезна от живота ми.

Майка ми често ми казва:
– Марти, животът е твърде кратък да го живееш заради другите.

Сега апартаментът ми отново е моят храм. Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и слушам тишината на града. Питам се: „Дали сбърках? Дали е грешка да избереш себе си пред удобството на другите? Или най-накрая просто пораснах?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да рискувате приятелства заради собствения си мир?