Между двама огъня: Когато любовта се превърне в бойно поле

— Защо пак ще ходиш при тях? — гласът на Даниел проряза тишината в кухнята, докато аз нервно въртях лъжицата в чашата си с чай.

Погледнах го, опитвайки се да скрия треперенето на ръцете си. — Защото са ми родители, Даниеле. Не мога просто да ги изтрия от живота си.

Той въздъхна тежко и се обърна с гръб към мен, сякаш стената между нас беше по-висока от всякога. В този момент осъзнах колко самотна съм станала в собствения си дом. Преди три години, когато се омъжих за него, вярвах, че любовта ни ще бъде достатъчна да преодолее всичко. Но сега, когато той не говореше с майка ми и баща ми дори по празници, а аз се чувствах като предателка всеки път, когато ги виждах тайно, разбрах колко наивна съм била.

Всичко започна от една дреболия — майка ми беше казала нещо за ремонта на апартамента ни, а Даниел се почувства засегнат. Вместо да поговорят, двамата се скараха. Оттогава той отказваше да стъпи в дома им, а на мен ми забраняваше дори да ги каня у нас. Всяка Коледа, всеки рожден ден беше повод за нов скандал.

— Не разбираш ли, че те не ме уважават? — повтаряше той. — Как можеш да стоиш между мен и тях?

А аз стоях. Разкъсвах се. Вечер лежах будна и слушах как той диша тежко до мен, а в главата ми ехтяха думите на майка ми: „Дете, не позволявай на никого да те откъсва от нас.“

Сестра ми Мария често ми звънеше и ме питаше кога ще дойда на гости. — Иване, татко пак пита за теб. Мама плаче всяка вечер. Не можеш ли да поговориш с Даниел?

Опитвах се. Всяка вечер започвах разговори, които завършваха със сълзи или мълчание. Един ден не издържах и избухнах:

— Не мога повече така! Чувствам се като заложник между двама врагове!

Даниел ме погледна с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам обичана, а сега само ме плашеше.

— Ако трябва да избираш между тях и мен, кого ще избереш?

Този въпрос ме преследваше дни наред. В работата бях разсеяна, колегите ми шепнеха зад гърба ми, че съм станала затворена и нервна. Вечерите вкъщи бяха изпълнени с тишина, която тежеше повече от всяка караница.

Една неделя реших да отида при родителите си без да казвам на Даниел. Майка ми ме прегърна така силно, че усетих как сълзите ми потичат по бузите.

— Мамо, не знам какво да правя — прошепнах.

— Любовта не трябва да те кара да избираш — каза тя тихо. — Но и семейството ти не трябва да те губи заради чужда гордост.

На връщане към вкъщи усещах вина и страх. Когато отключих вратата, Даниел вече ме чакаше в коридора.

— Къде беше? — гласът му беше леден.

— При мама и татко — признах. — Не мога повече да ги избягвам.

Той хвърли якето си на пода и изкрещя:

— Значи избра тях!

Седнах на пода и заплаках. Не знаех какво да кажа, как да го убедя, че не мога да избера между двамата най-важни мъже в живота си.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да спя в другата стая. Сестра ми настояваше да се върна у дома при родителите ни поне за малко, за да си почина от всичко това. Но аз не можех да си тръгна. Все още обичах Даниел. Или поне така си мислех.

Една вечер той дойде при мен с чаша чай и седна до леглото ми.

— Иване… — започна тихо. — Може би сгреших. Може би трябваше да опитам повече… Но не мога да понеса обидите им.

Погледнах го през сълзи:

— А аз не мога да понеса това разделение. Не мога да бъда щастлива без семейството си.

Той замълча дълго. После стана и излезе от стаята.

На следващия ден получих съобщение от майка ми: „Татко е в болница.“

Светът ми се срина. Хукнах натам без да мисля за нищо друго освен за баща си. Когато пристигнах, сестра ми ме прегърна разплакана.

— Добре е засега… Но много му липсваш.

В този момент разбрах колко много съм изгубила в опита си да угодя на всички. Върнах се вкъщи късно вечерта и намерих Даниел седнал в тъмното.

— Баща ти добре ли е? — попита тихо.

Кимнах.

— Иване… Ако трябва да избереш… — започна пак той.

Този път го прекъснах:

— Не искам повече да избирам! Искам мъжът до мен да уважава семейството ми така, както аз уважавам неговото! Искам домът ни да е място на любов, а не на война!

Той замълча дълго. После каза:

— Ще опитам… но не обещавам нищо.

Знам, че нищо няма да е както преди. Но вече не мога да живея в страх и вина.

Понякога се питам: Колко струва любовта, ако трябва да платиш със семейството си? Може ли гордостта на един човек да разруши всичко хубаво? Какво бихте направили вие на мое място?