Дадох всичко за дъщеря си, а днес нямам къде да отида – изповедта на един баща

– Татко, не може да останеш тук. Просто… няма място. – Гласът на Мария трепереше, но очите ѝ бяха твърди като камък. Стоях на прага на апартамента ѝ в Люлин, с една стара чанта в ръка и срам, който ме изгаряше отвътре.

Как стигнахме дотук? Цял живот се борих за нея. След като майка ѝ ни напусна, когато Мария беше само на осем, аз станах и майка, и баща. Работех по две смени в завода, после карах такси вечер, само и само да не ѝ липсва нищо. Първият ѝ телефон купих на изплащане, а за абитуриентския ѝ бал взех заем, който изплащах години наред. Никога не съм се оплаквал – щастието ѝ беше моят смисъл.

Но сега стоях пред нея – побелял, уморен, с пенсия, която не стига за нищо. След като ме изгониха от общинското жилище заради ремонтите, нямах къде да отида. Приятелите ми отдавна се бяха пръснали по села и чужбина. Останах сам.

– Мария, само за няколко дни… Докато си намеря нещо – опитах се да звучи спокойно, но гласът ми се пречупи.

Тя въздъхна тежко и погледна към кухнята, където малкият ѝ син – моят внук – рисуваше с флумастери.

– Не е подходящо… Стефан не иска. Той… той не се чувства удобно с теб тук.

Стефан – зет ми. Никога не ме прие истински. Винаги усещах хлад между нас, но мислех, че ще мине. Че ще разбере колко много значи Мария за мен и че ще бъдем семейство. Но явно грешах.

– Добре – казах тихо. – Ще си тръгна.

Мария затвори вратата бавно, без да ме погледне. Останах на стълбището и се чудех какво да правя. Слънцето залязваше над панелните блокове, а аз се чувствах по-сам от всякога.

Спомних си първия учебен ден на Мария. Как държеше ръката ми здраво и се страхуваше да влезе в класната стая. Тогава ѝ обещах, че винаги ще съм до нея. Че никога няма да я оставя сама. А сега тя остави мен.

Слязох до близката пейка пред блока и седнах. Дъждът започна да ръми леко. Извадих телефона си – стар модел с напукан екран – и прегледах контактите. Кого можех да потърся? Брат ми почина преди години, сестра ми живее в Германия и едва свързва двата края. Съседите от стария блок едва ли щяха да ме приютят.

В този момент телефонът иззвъня. Беше Мария.

– Татко… – гласът ѝ беше по-мек. – Може би… ако намериш стая под наем наблизо, ще мога да ти помагам с храната поне.

Почувствах как гърлото ми се стяга.

– Благодаря ти, Мария – казах тихо. – Ще се оправя някак.

Затворих и се загледах в мокрия асфалт. Какво означаваше това? Че вече съм излишен? Че след всичко дадено съм просто неудобство?

На следващия ден тръгнах из квартала да търся обяви за стаи под наем. Всичко беше скъпо или мизерно. В една от агенциите за недвижими имоти младо момиче ме изгледа с досада:

– За тази сума няма нищо прилично, господине. Може би някъде в Обеля или Нови Искър…

Върнах се на пейката пред блока на Мария и гледах как хората минават забързано покрай мен – майки с колички, пенсионери с торбички от пазара, ученици с раници. Всеки си имаше дом, място, където го чакат.

Вечерта пак звъннах на Мария.

– Може ли поне да видя малкия? – попитах я.

– Не е удобно днес… Стефан е уморен от работа.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках тя да ме чуе слаб.

Минаха дни. Намерих стая в мазето на една възрастна жена в Надежда. Миришеше на мухъл и беше студено, но поне имах покрив над главата си. Мария идваше веднъж седмично с торба храна и лекарства. Стоеше десетина минути, после бързаше да си тръгне.

– Извинявай, татко, много съм заета…

Понякога чувах гласа на малкия по телефона:

– Дядо! Кога ще дойдеш да играем?

– Скоро, мило дете… Скоро.

Но скоро така и не идваше.

Една вечер не издържах и тръгнах пеша към блока им. Стоях под прозореца им и гледах светлините вътре – смях, телевизорът гърмеше някакво предаване. Аз бях навън, сам със спомените си.

Спомних си как носех Мария на ръце до болницата, когато беше болна от бронхит; как ѝ четях приказки вечер; как я учех да кара колело в парка Заимов; как плаках тайно на абитуриентската ѝ вечер от гордост и страх за бъдещето ѝ.

А сега тя беше голяма жена със свое семейство – и аз бях излишен товар.

Веднъж я попитах:

– Мария, спомняш ли си как ти обещах винаги да съм до теб?

Тя замълча дълго:

– Помня, татко… Но животът е труден. Всеки трябва да се оправя сам.

Тези думи ме убиха повече от всичко друго.

Сега седя в тъмната стая под земята и пиша тези редове на един стар бележник. Питам се: заслужаваше ли си всичко? Дадох ли твърде много? Или просто така е устроен животът – децата порастват и забравят кой ги е държал за ръка в най-трудните моменти?

Кажете ми – има ли смисъл жертвата на един родител? Или сме обречени да останем сами в края?