След сватбата разбрах, че съпругът ми слуша само майка си: История за изгубена любов и битка за себе си

– Не, няма да сложиш толкова сол в мусаката! – гласът на свекърва ми, леля Мария, прониза кухнята като остър нож. Стоях до печката с дървена лъжица в ръка, а ръцете ми трепереха. Димитър, съпругът ми от едва три месеца, седеше на масата и гледаше в телефона си. Не каза нищо. Както винаги.

Погледнах го с надежда – може би този път ще ме защити? Но той само се намръщи и промърмори:
– Майка ми знае най-добре, Яна. Остави я да ти покаже как се прави.

В този момент сякаш нещо се счупи в мен. Спомних си деня на сватбата ни – как ме гледаше с обожание, как обещаваше, че ще бъдем екип, че ще сме едно семейство. А сега? Сега бях просто гостенка в собствения си дом, а всяко мое решение минаваше през одобрението на Мария.

Първите седмици след сватбата бяха като меден месец – разходки по Витоша, вечери на свещи, смях до късно. Но постепенно Мария започна да идва все по-често. Първо беше „само да помогне“, после „да ни научи на ред“, а накрая – „да ни спаси от грешки“. Димитър не виждаше проблем. „Тя е майка ми, Яна. Иска най-доброто за нас.“

Но аз усещах как се задушавам. Всяко мое действие беше под лупа: как готвя, как чистя, как говоря с него. „Яна, не така се сгъват кърпите! Яна, не така се говори на мъж!“ Дори когато плаках една вечер в банята, Димитър само въздъхна:
– Не се дръж като дете. Майка ми е права.

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина не съм достатъчно добра? Може би не заслужавам любовта му? Веднъж се опитах да говоря с него:
– Дими, чувствам се сама. Имам нужда от теб…
Той ме прекъсна:
– Яна, стига си драматизирала! Всички семейства са така.

Но аз знаех, че не е вярно. Виждах приятелките си – някои щастливи, други борещи се, но никоя не беше толкова невидима в собствения си живот. Започнах да избягвам дома. Оставах по-дълго на работа в счетоводната фирма, където поне ме уважаваха. Колежката ми Веси забеляза промяната:
– Яна, добре ли си? Изглеждаш уморена.
– Просто малко напрежение вкъщи – излъгах.

Една вечер се прибрах по-рано и чух Мария и Димитър да говорят в хола:
– Тя не е като нас, Мите. Не е научена на ред.
– Ще я научим, мамо – отвърна той тихо.

Сълзите ми потекоха сами. Не бях част от тяхното „ние“. Бях проект за поправяне.

В следващите седмици Мария започна да настоява за дете:
– Време ви е вече! Яна, ти какво чакаш?
Аз мълчах. Как да родя дете в дом без любов?

Една вечер събрах смелост и казах на Димитър:
– Не мога повече така. Имам нужда от теб до мен, не до майка ти.
Той избухна:
– Ако не можеш да приемеш майка ми, значи не можеш да приемеш и мен!

Тогава разбрах – той никога няма да избере мен пред нея. Никога няма да бъда истинската му партньорка.

Започнах да търся себе си отново – записах курс по рисуване, започнах да излизам с приятелки, върнах си мечтите. Всяка малка стъпка беше победа над страха и съмнението.

Една сутрин събрах багажа си. Мария ме гледаше с презрение:
– Мислиш ли, че ще намериш по-добър от сина ми?
Погледнах я в очите:
– Не търся по-добър. Търся себе си.

Излязох от апартамента със сълзи на очи и усмивка на устните. За първи път от години се чувствах жива.

Днес живея сама под наем в малък апартамент в Лозенец. Имам нови приятели, нови мечти и най-важното – имам себе си. Понякога вечер се питам: „Дали постъпих правилно? Дали някога ще срещна човек, който ще ме обича истински?“ Но знам едно – по-добре сама със себе си, отколкото изгубена в чужд живот.

А вие? Колко често сте жертвали себе си заради чуждите очаквания? И струва ли си?