Между дълга и свободата: Историята на една дъщеря от Пловдив
– Пак ли ще ме оставиш сама с всичко, Мария? – гласът на майка ми пронизваше тишината в малката кухня, докато аз стоях до прозореца и стисках чашата с чай така, сякаш от това зависеше животът ми.
– Не те оставям, мамо, просто… – думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ обясня, че вече не мога? Че съм уморена да бъда спасителят на всички, докато собствените ми мечти се разпадат на прах?
Израснахме в двустаен апартамент в Кючук Париж, Пловдив. Баща ми почина, когато бях на осем, и оттогава майка ми – Стефка – се превърна в стълба на семейството. Работеше като санитарка в болницата, а аз помагах с каквото можех – чистех, готвех, учех се да бъда „голям човек“ още преди да съм разбрала какво значи това. Парите никога не стигаха. Помня как брояхме стотинките за хляб и как майка ми се връщаше късно вечер с уморени очи и ръце, напукани от белина.
Когато завърших университета и си намерих работа като счетоводителка, си обещах, че ще променя живота ни. Първата ми заплата отиде за нов хладилник. После купих пералня. Майка ми плачеше от радост, а аз се чувствах горда. Но с времето помощта се превърна в очакване. Всяка седмица получавах обаждане: „Марийче, трябва да платим тока“, „Марийче, нямам за лекарства“, „Марийче, пералнята пак не работи“.
В началото не се замислях – давах всичко, което можех. Но след години започнах да усещам тежестта. Исках да пътувам, да си купя собствено жилище, да изляза с приятели без да броя всяка стотинка. Но всеки път, когато си позволявах нещо за себе си, ме гризеше вина. Майка ми беше сама, болнава и зависима от мен.
Една вечер се прибрах по-късно от обичайното. Бях на среща с колега – Даниел. За първи път от години се чувствах жива. Когато отключих вратата на апартамента ни, майка ми ме посрещна с мълчание. Вечерята стоеше студена на масата.
– Къде беше? – попита тя с онзи тон, който ме караше да се свивам като дете.
– Излязох… с приятели – отвърнах тихо.
– Приятели? А аз тук сама… Ако не бях аз, нямаше да си нищо! – думите ѝ ме удариха като шамар.
Понякога имах чувството, че съм ѝ длъжна за всичко – за живота си, за образованието си, за всяка хапка хляб. Но докога? Докога ще живея чужд живот?
Скоро след това Даниел ме покани да заминем заедно на море. Беше мечтата ми – да видя морето през юни, без да мисля за сметки и болници. Събрах смелост и казах на майка ми:
– Мамо, ще замина за няколко дни с Даниел. Ще ти оставя пари за храна и лекарства.
Тя ме изгледа така, сякаш я предавам.
– Пари? Мислиш ли, че всичко е пари? Аз те отгледах сама! А ти… ти ще ме оставиш тук като куче!
Сълзите ѝ ме разкъсваха отвътре. В онази нощ не спах. Чудех се дали съм лоша дъщеря. Дали имам право да искам нещо за себе си?
На другия ден получих съобщение от Даниел: „Ще те чакам на автогарата.“ Сърцето ми биеше лудо. Отидох до стаята на майка ми.
– Мамо… тръгвам. Обичам те.
Тя не отговори. Само обърна гръб.
Пътуването до морето беше като глътка въздух след години под вода. С Даниел се разхождахме по плажа, смяхме се, говорихме за бъдещето. За първи път си позволих да мечтая за свой дом, за семейство… без вина.
Когато се върнах в Пловдив, майка ми беше студена и дистанцирана. Започна да ми говори само за сметки и болести. Всяка наша среща беше изпълнена с упреци и мълчание.
Една вечер не издържах:
– Мамо, обичам те и винаги ще ти помагам. Но имам право на свой живот! Не мога повече така…
Тя ме изгледа дълго:
– Ще видиш ти… Когато остарееш и децата ти те забравят!
Тези думи ме преследват и до днес. Всяка сутрин се питам: егоист ли съм? Или просто човек с нужда от свобода?
Сега живея сама под наем в малък апартамент в Тракия. Помагам на майка ми финансово, но вече поставям граници. Не е лесно – чувството за вина не изчезва. Но започнах да се уча да бъда добра към себе си.
Понякога вечер седя до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: има ли граница между дълга към родителите и правото ни на щастие? Колко от нас живеят чужд живот от страх да не бъдат наречени неблагодарни?
А вие какво бихте направили? Егоизъм ли е да поискаш своето място под слънцето?