Отдалечавам се от майка ми: Пътят към себе си и разклатения ми брак
– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър се разнесе из малката ни кухня, а чашата с чай в ръцете ми потрепери. – Или ще поставиш граница на майка си, или… не знам как ще продължим така.
Сърцето ми се сви. Гледах го – мъжът, когото обичах, с очи пълни с болка и умора. А в главата ми ехтеше друг глас – този на майка ми, който винаги ме е водил през живота: „Марийче, никой няма да те обича така, както аз.“
Израснах в Пловдив, в малък апартамент на третия етаж. Баща ми почина, когато бях на десет. Майка ми, Цветана, стана всичко за мен – приятелка, съветник, закрилник. Винаги казваше, че трябва да се пазя от хората, че светът е опасен и само тя знае кое е най-добро за мен. Дълго вярвах в това. Дори когато срещнах Петър и се влюбих до полуда, първо разказах на нея. Тя кимна, усмихна се леко и каза: „Ще видим дали е достоен.“
Петър беше различен – топъл, спокоен, с чувство за хумор, което ме разсмиваше до сълзи. С него се чувствах свободна. Но майка ми винаги намираше нещо – „Защо не работи в банка?“, „Защо семейството му е от село?“, „Не ти ли прави впечатление, че не те пита как си всеки ден?“
В началото се смеех на тези забележки. После започнах да ги чувам по-често. Майка ми идваше у нас почти всеки ден – носеше буркани с лютеница, чистеше прозорците, подреждаше дрехите ми. Петър се усмихваше учтиво, но усещах как напрежението расте.
Една вечер го чух да говори по телефона с приятел: „Не знам как да ѝ кажа… Майка ѝ е навсякъде. Чувствам се като гост в собствения си дом.“
Тогава за първи път се замислих – дали наистина майка ми прекалява? Или аз съм неблагодарна дъщеря?
С времето дребните спорове между мен и Петър зачестиха. Той настояваше да вечеряме сами, а майка ми се обиждаше: „Какво лошо има да ви направя мусака?“ Когато забременях, майка ми настоя да остане при нас „да помага“. Петър избухна:
– Мария, това е нашето семейство! Искам да сме само ние!
– Но тя само иска да помогне! – защитих я аз.
– Не виждаш ли как ни задушава? Не мога да дишам!
Тогава избухнах и аз:
– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш!
Петър ме погледна така, както никога досега – със страх и разочарование. Излезе и не се прибра цяла нощ.
Седях на леглото и плаках. Майка ми дойде сутринта с банички и компот.
– Какво ти е, Марийче?
– Скарахме се с Петър… Заради теб.
Тя замълча за миг, после въздъхна:
– Аз само искам най-доброто за теб. Никой няма да те обича така, както аз.
Тези думи ме пронизаха. Защо винаги трябваше да избирам? Защо любовта ѝ беше толкова задушаваща?
Започнах да забелязвам малките ѝ манипулации – как ме караше да се чувствам виновна, ако не ѝ се обадя; как подхвърляше забележки за Петър пред роднините; как винаги намираше начин да бъде център на вниманието.
Една вечер седнахме тримата на масата. Петър беше мълчалив. Майка ми започна да разказва как съседката ѝ имала ужасен зет и как трябвало да го търпи заради дъщеря си.
– Мамо! – прекъснах я рязко. – Стига вече! Това е нашият дом. Моля те, уважавай границите ни.
Тя ме изгледа така, сякаш я бях предала.
– Значи така… Добре. Щом не ме искате тук…
Стана и си тръгна. Вратата хлопна тежко.
Петър ме прегърна. За първи път от месеци почувствах облекчение.
Но после дойде вината. Майка ми не ми вдигаше телефона дни наред. Баба ми звънна да ме пита защо съм разплакала майка си.
– Не разбираш ли колко ти е дала? – каза тя.
Разбрах – цял живот съм живяла по нейните правила. Но вече имах свое семейство. И трябваше да избера себе си.
С Петър започнахме отначало – сами, с много разговори и компромиси. Майка ми постепенно прие новата ситуация, макар че още понякога усещам хлад в гласа ѝ.
Понякога нощем лежа будна и се питам: можех ли да постъпя по друг начин? Кога любовта се превръща в окови? И дали някога ще простя напълно – на нея или на себе си?