Когато домът се превръща в бойно поле: История за наследство, вина и прошка

– Мамо, защо пак трябва да говорим за това? – гласът ми трепереше, докато държах телефона с потни ръце. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад тепетата на Пловдив, а аз стоях сам в хола на стария ни апартамент, който миришеше на липи и спомени.

– Защото брат ти идва. И този път няма да си тръгне, докато не получи своето – прошепна тя. Гласът ѝ беше уморен, почти отчаян.

В този момент времето спря. В главата ми се завъртяха всички онези години, когато с Петър деляхме една стая, карахме се за играчки и после се прегръщахме преди сън. Но сега между нас стоеше нещо много по-голямо – наследството на баща ни и истината, която никога не изрекох.

Баща ни почина внезапно преди две години. Остави ни този апартамент и малко спестявания. Петър тогава беше в чужбина – работеше като строител в Германия, а аз останах тук, да се грижа за майка ни. Всички документи бяха на мое име – така беше по-лесно, казаха нотариусите. Петър не възрази, поне тогава.

Но сега нещата се промениха. Петър се върна – по-уморен, по-студен. В очите му вече нямаше онзи пламък от детството. Седнахме тримата на масата в кухнята – аз, майка и той. Мълчанието беше тежко като олово.

– Искам да си получа частта – каза Петър, без да ме погледне.

– Всичко е твое, ако искаш – избърборих аз, макар да знаех, че не е толкова просто. Вече бях вложил всичко в ремонта на апартамента, изплатих дълговете на баща ни, а майка разчиташе на мен за всичко.

– Не е въпросът само в парите – прекъсна ме той. – Въпросът е в това, че никой не ме попита какво искам. Винаги си решавал вместо мен.

Майка ни избухна в сълзи. Аз стиснах зъби. Спомних си как преди година подписах документите без да го уведомя – просто защото нотариусът каза, че така ще е по-лесно. Уж за всички.

– Петре, аз… Не знаех какво да правя. Всичко стана толкова бързо…

– Не си знаел? Или не си искал да знаеш? – гласът му беше остър като нож.

Тогава майка ни се намеси:

– Стига! Баща ви не би искал да се карате заради това. Този дом е вашият спомен за него.

Но думите ѝ увиснаха във въздуха. Петър стана рязко и излезе на балкона. Аз останах сам с майка ми.

– Мамо, сгреших ли? – попитах тихо.

Тя само поклати глава:

– Понякога най-големите грешки правим от страх.

Седмици наред домът беше пълен с напрежение. Петър идваше и си тръгваше без дума. Майка ни боледуваше все повече. Аз се опитвах да говоря с него, но той ме избягваше.

Една вечер го намерих седнал на стълбите пред входа.

– Петре…

– Какво?

– Не мога повече така. Ако искаш, вземи апартамента. Аз ще се оправя някак.

Той ме погледна дълго:

– Не искам апартамента. Искам да знам защо не ми каза истината навреме.

Замълчах. Истината беше проста – страхувах се да остана сам. Страхувах се да загубя дома си, майка си… и него.

– Прости ми – прошепнах.

Той въздъхна тежко:

– Не знам дали мога. Но ще опитам.

На следващия ден подписахме нови документи – всичко разделихме по равно. Майка ни се усмихна за първи път от месеци.

Но раната остана. Вечер още чувам гласа на баща ни: „Домът не е тухли и бетон, а хората вътре.“

Сега стоя сам в празната кухня и се питам: Дали някога ще мога да простя сам на себе си? А вие – как бихте постъпили на мое място?