„Само банкомат ли съм?” – Изповедта на една българска майка, която се бори за себе си след години жертви

– Мамо, пак ли ще ми пратиш само толкова? – гласът на дъщеря ми Елица трепери от недоволство по телефона. Стоя в малката си стая в Лондон, стиснала слушалката, а сърцето ми се свива. Вече не помня кога последно някой от децата ми ме попита как съм, дали съм здрава, дали имам нужда от нещо. Всяка седмица едно и също: „Прати пари, мамо! Трябват ми за университета, за квартирата, за новия телефон…”

Преди двадесет години напуснах Пловдив с една стара чанта и мечтата дъщерите ми да имат по-добър живот. Работих като чистачка, после като болногледачка – сменях памперси на непознати хора, търпях унижения, студ и самота. Всяка стотинка изпращах вкъщи. Мъжът ми, Кольо, остана с момичетата – уж за малко, докато се оправим финансово. После свикна да не работи, а аз станах единствената опора на всички.

– Елице, мамо, не мога повече този месец. Имам и аз сметки…
– Ама ти само за себе си мислиш! – прекъсва ме тя. – Ако не беше ти, щяхме да сме като хората! Всички мои приятели имат всичко!

Затваря. Сълзите ми се стичат по бузите. Вече не знам коя съм. Само банкомат ли съм? Или още съм майка?

Вечерта звъня на по-малката си дъщеря, Мария. Тя рядко вдига. Когато го прави, е или за пари, или защото се е скарала с баща си.

– Мамо, татко пак е пил. Крещи ми…
– Марийче, миличка, опитай се да не му обръщаш внимание. Скоро ще завършиш и ще дойдеш при мен.
– Не искам да идвам! Тук поне имам приятели! Ти избра парите пред нас!

Този път не плача. Стоя в тъмното и усещам как гневът ме изпълва. Аз ли избрах парите? Или избрах тяхното бъдеще? Кога се обърна всичко така?

На следващия ден на работа една от старите жени, за които се грижа, ме пита:
– Защо си толкова тъжна, Цвете?
– Децата ми не ме обичат вече – прошепвам.
– Не вярвай на това. Те са объркани. Но ти трябва да се погрижиш и за себе си.

Думите ѝ ме пронизват като нож. Кога за последно направих нещо за себе си? Кога излязох на разходка? Кога си купих нова рокля?

В неделя звъня на Кольо. Гласът му е дрезгав.
– Какво има?
– Кольо, трябва да поговорим за момичетата. Не мога повече така…
– Ти си виновна! Ако беше останала тук, щяхме да сме семейство! Сега всички сме разпиляни!

Затваря без сбогом. Сядам на леглото и се сгъвам от болка. Вече не знам къде е домът ми – тук или там? В Лондон съм чужда, в Пловдив – забравена.

На следващия ден получавам писмо от Елица:
„Мамо, съжалявам за вчера. Просто съм много уморена. Всички очакват от мен да съм перфектна. Понякога ми липсваш ужасно много.”

Чета го десетки пъти. Сълзите този път са други – топли и сладки. Може би има надежда.

Решавам да направя нещо различно. Записвам се на курс по английски – за себе си! Купувам си нова рокля – синя, като небето над Родопите. Отивам на разходка в парка и сядам на пейка до едно българско семейство.

– Извинете, българи ли сте? – питам ги.
– Да! Аз съм Петя, това е мъжът ми Иван.

Започваме да си говорим. Разказвам им историята си. Петя ме прегръща:
– Не си сама! Всички тук сме минали през това.

Вечерта пиша писмо до дъщерите си:
„Мили мои момичета,
Знам, че ви липсвам и че понякога сте ядосани на мен. Но и аз съм човек – имам нужда от любов и уважение, не само от задължения. Обичам ви повече от всичко, но трябва да започна да обичам и себе си.”

Изпращам писмото със страх и надежда.

След седмица Елица ми звъни:
– Мамо… прочетох писмото ти. Може ли да дойда при теб през ваканцията?
– Разбира се, мамо! Ще те чакам!

Мария също пише: „Мамо, прости ми. Искам да поговорим.”

Може би има светлина в тунела. Може би не съм само банкомат… Може би още мога да бъда майка.

Понякога се питам: Колко струва една майчина обич? И кога ще започнем да ценим хората до нас преди да ги изгубим?